Затова пък обиколихме цялата могила. Татко ни обясни, че зеленото плато е представлявало двор на замъка и че цялата тази част е много по-стара от руините в ниското. Залезът избледня и вятърът се усили. Изведнъж всичко започна да ми изглежда страшно, ала татко продължаваше да се разхожда и безгрижно да бъбри. Изведнъж Роуз подметна:
— Прилича досущ на кулата от „Ланкашърските вещици“, в която е живяла старата Демдайк.
Сестра ми беше почнала да ми чете откъси от тази книга и така ме бе наплашила, че мама я беше заставила да престане.
Точно когато Роуз направи това свое заключение, чухме зовящите викове на майка. Гласът й звучеше някак пискливо и странно, почти отчаяно.
Сграбчих Роуз за ръката и казах:
— Да вървим, мама е уплашена.
Постарах се да си внуша, че тичам надолу към замъка именно за да помогна на мама, а не защото аз самата съм обзета от ужас.
Двете със сестра ми прескочихме останките от каменната стена, обграждаща градината на замъка. Препускахме Все по-бързо и по-бързо — имах чувството, че всеки момент ще паднем. През цялото време на дивия ни бяг изпитвах неописуем страх, но и силен възторг. Чувствах се така през цялата тази първа вечер.
Мама седеше на площадката пред входа на къщата със заспалия в скута й Томас.
— Не е ли прекрасно?! — възкликна баща ни. — Ще имам този замък, ако ще това да ми коства и последното пени.
Мама примирено въздъхна:
— Ако това ще е кръстът ми, надявам се Господ да ме дари с достатъчно сили, за да го нося.
При тези нейни думи татко избухна в смях, а аз направо бях шокирана. Нямам ни най-малка представа дали мама е имала за цел да звучи забавно — напоследък все по-често и по-често установявам, че споменът ми за нея бързо избледнява. Дори когато си спомням нещата, които някога е казвала, не мога да се сетя как точно звучеше гласът й. И макар все още ясно да си представям силуета й на стълбите пред къщата, костюма й от кафяв туид и меката й филцова шапка, изобщо не мога да си спомня чертите на лицето й. Затова изваждам снимката й.
Роуз и аз се върнахме при колата с мама, но татко продължи да обикаля наоколо, докато съвсем се стъмни. Спомням си го как сякаш изникна на стената — на мястото, откъдето се влизаше в къщичката на вратаря, и как внезапно започнах да се чудя дали наистина и аз самата преди малко съм била там горе. Дори в здрача различавах златистата му коса и прекрасния му профил. В онези дни той беше в превъзходна физическа форма — баща ни винаги е бил едър мъж, но тогава бе по-слаб и с по-широки плещи.
Толкова бе въодушевен, че през целия път обратно към Кингс Крипт натискаше педала за газта до дупка. От високата скорост Роуз, Томас и аз направо отскочихме назад и се залепихме за седалката. Мама отбеляза, че при този тесен път бързото каране не е безопасно, и татко рязко намали — до такава степен, че в един момент започнахме да се движим със скоростта на заспал охлюв, което накара мен и Роуз да избухнем в смях.
— За всяко нещо си има причина — рече мама, — а и Томас отдавна трябваше да е в леглото.
Той обаче внезапно се изправи и патетично извика:
— Мили Боже, ама наистина трябваше да съм си легнал!
Това ни докара до нов изблик на смях, към който се присъедини дори и мама.
На следващия ден баща ни поразпита местните хора и се отправи към Скотни Хол. Когато се върна, обяви, че господин Котън няма намерение да продава замъка, но е съгласен да ни го даде под наем за срок от четирийсет години.
— Освен това имам пълната свобода да правя каквито си искам промени в къщата — добави татко, — защото старият джентълмен е убеден, че не бих могъл да я направя по-ужасна, отколкото е в момента.