Разбира се, татко изцяло преобрази къщата — вароса фасадата, смъкна осем пласта тапети от дървената облицовка на стените на всекидневната, премахна най-грозните камини, окачените тавани и стените, преграждащи кухнята. Възнамеряваше да направи още много подобрения, особено такива, които щяха да ни донесат удобства. Доколкото си спомням, мама искаше да прокараме централно отопление, както и генератор за електрически ток, но той така се отдаде на реконструирането на антикварните мебели още преди да е започнал ремонта, че накрая тя го убеди да съкрати работата до минимум. Подобренията можеха да бъдат въведени и по-късно, може би когато напишеше следващата си успешна книга.
През пролетта се нанесохме в новия си дом. Ясно си спомням следобеда, в който за първи път пристъпихме в обновената всекидневна — всичко вътре беше ново и свежо: завесите от кретон, изпъстрени с цветя, красивите старинни мебели, боядисаните в бяло дървени панели на стените (последното просто беше наложително, тъй като плоскостите бяха в ужасно състояние). Изпаднах във възторг при вида на огромната ваза, пълна със свежи букови клонки. Седнах на пода и се заех да съзерцавам наситенозелените листа, докато Роуз изпълняваше на старото мамино пиано композирания от нея самата етюд „На една водна лилия“. По едно време татко се появи в стаята с ликуващ вид и ни осведоми, че вън ни очаква изненада. Отвори широко крилата на прозореца: във водата на крепостния ров плуваха два прекрасни бели лебеда. Надвесихме се навън и започнахме да им хвърляме трохи хляб, а ветрецът рошеше леко косите ни и едва-едва разклащаше листата на потопените във вазата букови клонки. Излязох в градината. Тревата беше равно подрязана, цветните лехи — оформени. Из въздуха се носеше сладкият аромат на разцъфнали пролетни цветя.
Татко подреждаше книгите си в къщичката на вратаря. Щом ме видя през прозореца, той ми подвикна:
— Не е ли прекрасен този дом, а?
Съгласих се с него, разбира се. И днес продължавам да мисля същото, макар че всеки, който прекара дори само една зима тук, ще реши, че Северният полюс е за предпочитане.
Колко странно нещо е човешката памет! Когато затворя очи, виждам три различни замъка: първия — от онази вечер, окъпан в розовозлатисти отблясъци; другия — светъл, уютен и свеж, от ранните ни дни в него; и третия — такъв, какъвто е сега. Последната картина е много тъжна, защото всичките ни хубави мебели са изчезнали — в трапезарията няма нищо друго, освен един килим. Не че това помещение ни липсва — то бе първото, в което бяхме попаднали при запознанството си със замъка, а освен това е твърде далеч от кухнята — нашето постоянно убежище напоследък. Във всекидневната все още има няколко стола и слава Богу, че няма кой да се навие да купи пианото, защото е прекалено старо и масивно. Но красивите кретонени завеси са избелели и цялата стая има занемарен вид. Тази пролет наистина трябва да се опитаме да поосвежим дома си — ако не друго, то букови клонки поне имаме в изобилие.
От пет години сме в това състояние на крайна бедност. Струва ми се, че след като мама умря, живяхме известно време с парите, които тя ни остави. Макар по онова време да не се интересувах много от финансови въпроси, бях убедена, че рано или късно татко отново ще започне да печели. Мама ни беше възпитала да вярваме, че той е гений, а гениите не бива да се пришпорват.
Какво всъщност става с татко? И с какво се занимава през цялото време? Както вчера писах, той не прави друго, освен да чете детективски истории, но това беше глупаво обобщение — госпожица Марси рядко му носи повече от два романа на седмица (но пък е вярно, че татко е в състояние да препрочита някои книги до безкрай, което направо ме поразява). Той, разбира се, се увлича и от друг тип литература. Всичките ни ценни томове са разпродадени (колко ужасно ми липсват!), но са останали още доста, включително и едно непълно издание на „Енциклопедия Британика“. Знам, че често я чете — забавлява се да се прехвърля от една справка на друга и може да го прави с часове. Освен това съм сигурна, че е погълнат от мисли — на няколко пъти изобщо не отвърна, когато почуквах на вратата му, а щом влизах в стаичката, го намирах седнал неподвижно на стола си, вперил невиждащ поглед в пространството. Когато времето е хубаво, излиза навън и дълго се разхожда, само че не е правил това от месеци.
Загубил е връзка с всичките си приятели в Лондон, а единственият му другар тук е викарият, който е най-добросърдечният човек на света — ерген, за дома, на когото се грижи застаряваща икономка. Сега, като се замисля, установявам, че през тази зима татко не се е срещал дори с него.