Затварянето на баща ни в себе си и откъсването му от външния свят силно ограничава и нашите социални контакти. Да не говорим, че тук и без това няма с кого толкова да се общува. Селото е малко и единствените му забележителности са църквата, домът на викария, малкото училище, кръчмата, един магазин, който изпълнява ролята и на поща, и шепа схлупени къщурки. Въпреки това паството, което обслужва викарият, е многобройно — в него се включват всички богомолци от околните ферми и селца. Селото е невероятно красиво, а името му е необичайно — Годсенд, съкратено от Годис Енд. Наречено е на името на нормандския рицар Етиен дьо Годис, който е построил и замъка Белмот. Нашият замък — имам предвид този, около който е издигната крепостната стена и към който е прилепена нашата къща, също се казва Годсенд. Построен е от един по-късен представител на рода Дьо Годис.
Никой няма представа откъде идва името „Белмот“ — така се нарича цялата могила ведно със замъка, построен върху нея. Би могло да се допусне, че първата сричка „бел“ — „хубав“, е от френски произход, но викарият е поддръжник на друга теория: според него замъкът е кръстен на финикийския бог на слънцето Бел. Древните ни предшественици са издигнали могилата, за да палят огньове на върха й в нощта срещу 21 юни — деня на лятното слънцестоене. Викарият смята, че норманите просто са се възползвали от готовото насипно съоръжение. Баща ми не е съгласен с теорията на приятеля си и я опровергава с думите, че финикийците са боготворели звездите, а не слънцето. Няма значение, могилата е еднакво добра за прекланяне както пред едното, така и пред другото. Когато ми остане малко време, аз самата отивам там, за да отдам почитта си към Бога.
Имах намерение да препиша едно есе на тема „Замъците“, което бях подготвила за историческото дружество в училище, но сега го намирам за ужасно дълго и доста нескопосно (как ли са имали търпение да го изслушат в училище?), затова ще го перифразирам и предам в съкратен вариант.
В ранния нормански период от историята ни, изглежда, е имало насипи, оградени с ровове и дървени стени, служещи за защита. Зад рововете и загражденията предшествениците ни са си правели дървени къщи, а понякога са издигали и могили от пръст, които да изпълняват ролята на наблюдателници. По-късните нормани започнали да строят високи централни кули от камък с квадратна основа, но впоследствие се оказало, че е много лесно опорните ъглови камъни на тези бойници да бъдат изравяни и измъквани от местата им. Така враговете успявали да разрушават строителните съоръжения, затова се преминало към градеж на кръгли кули, от типа, на които е и тази в Белмот. По-късно централните бойници били ограждани с високи каменни стени, наричани преградни. Те обикновено образували квадрат, а от двете страни на помещението за стражите, както и в четирите ъгъла и в средата на всяка една от стените се издигали изпъкнали кули, откъдето наблюдателите можели да забележат и прогонят всеки нападател, осмелил се да приближи крепостта. Само че враговете разполагали с множество други трикове за провеждане на атака — като забележителната метателна машина, наречена требушет, посредством, която изхвърляли огромни камъни или трупове на коне по посока на крепостта, причинявайки големи щети. Впоследствие на някого му хрумнало да огради крепостните стени със защитен ров. Разбира се, оградените с ровове замъци трябвало да бъдат строени в ниското. Кулата Белмот, издигната на висока могила, най-вероятно датира от по-стари времена — когато е бил построен и замъкът Годсенд. По-късно всички замъци са се превърнали в паметници от стари времена и пуританите на Кромуел са сринали две от стените на нашия замък до основи, а една друга — частично.
Името на благородниците Дьо Годис е умряло дълго преди това и двата замъка преминали в наследство по дъщерна линия на семейство Котънс от Скотни. Постройката, изградена насред руините, известно време е служела за резиденция на вдовиците Котънс, а после се превърнала в най-обикновена чифликчийска къща.
Сега не е дори и това — просто е убежище на разорените Мортмейнови.
О, как ще се справяме с парите занапред? Със сигурност сме достатъчно интелигентни, за да припечелим нещо или да се омъжим успешно — е, поне Роуз, защото аз по-скоро бих умряла, отколкото да надяна брачни окови, а освен това дълбоко се съмнявам, че мога да меля брашно, с когото и да е. Но виж, ако Роуз срещне някого… Навремето всяка година ходехме в Лондон и отсядахме у една леля на татко, която имаше къща в Челси — с езерце с водни лилии и колекция от картини на избрани художници. Точно там татко за първи път се срещна с Топаз — леля Милисънт така и не му прости заради неподходящия брак и вече не получаваме покани за гостуване. Много жалко, защото напоследък изобщо не се срещаме с никакви мъже — дори и с художници. Горката аз! Чувствам как изпадам в униние. Докато пишех, се бях пренесла в миналото и светлината на спомените ме сгряваше — златната светлина на онази далечна есен, сребристата светлина на пролетта и най-сетне — странната сива, но вълнуваща светлина, струяща от историческото минало. Но вече съм обратно на земята. Дъждът удря по прозореца на таванската стая, леденостуденият вятър препуска нагоре по стълбището, а Ейб напусна скута ми и слезе на долния етаж, така че вече няма кой да ме топли.