— Бих сторила нещо наистина отчайващо, стига да знаех какво.
— Какъв всъщност ти е проблемът, Роуз? — попита я Томас. — Дни наред не спираш да мърмориш, вече ставаш досадна. Топаз поне се смее, а твоят вид неизменно е мрачен.
— Не говори с пълна уста — сряза го Роуз. — Видът ми е мрачен, защото в душата ми е мрачно. Нямам никакви дрехи, нито пък перспективи. Живея в мухлясала развалина и не ми остава нищо друго, освен да вегетирам в очакване на старостта.
— Положението е такова от години — каза Томас. — Коя е причината да започнеш да го приемаш толкова навътре точно сега?
— Може би дългата и студена зима — предположих аз.
— Дългата студена зима на живота ми — патетично отвърна сестра ми, при което Томас избухна в смях.
Роуз прояви здрав разум и сама се засмя на изказването си. Дойде и седна при нас на масата. Вече не изглеждаше толкова навъсена.
— Стивън — рече внезапно тя. — Ти редовно ходиш на църква. Можеш ли да ми кажеш дали хората още вярват в съществуването на дявола?
— Някои вярват — каза Стивън, — макар лично аз да се съмнявам, че викарият се отнася към тази група.
— Дяволът вече не е на мода — засмях се аз.
— В такъв случай трябва да е наистина поласкан, че аз вярвам в него. Както съм сигурна, че работи особено упорито, за да направи живота ми черен. Склонна съм да му продам душата си, подобно на Фауст.
— Само че Фауст е продал душата си, за да си върне обратно младостта — напомни й Томас.
— Тогава аз ще продам моята срещу възможността да изживея пълноценно младостта си, докато все още я имам — отвърна Роуз. — Как мислиш, дали дяволът иде ме чуе, ако изкрещя с все сила, или ще ми се наложи да търся дяволския кладенец или нещо от този род?
— Можеш просто да се опиташ да изразиш желанието си пред нашия зъл дух, оня, който краси водоливника — подхвърлих аз.
Макар сестра ми да звучеше много отчаяно, долавях в нея някаква палавост — нещо, което отдавна не бях забелязвала. Изведнъж ми се прииска да я окуража.
— Дай ми стълбата, Стивън — нареди незабавно Роуз.
Това, което наричаме „наш зъл дух“, всъщност е едно издялано над кухненската камина лице. Според татко на това място се е намирал параклисът на замъка, защото освен разтегнатото в странна гримаса каменно изображение около него се забелязват следи и от други релефни образи. В стената има и ниша, която по всяка вероятност е била предназначена за купела със светената вода. Отгоре има толкова много слоеве мазилка, че повечето очертания изглеждат размазани.
— Стълбата не е достатъчно висока, госпожице Роуз — каза Стивън, — а и викарият твърди, че това всъщност е глава на ангел, а не на зъл дух.
— Не знам, но на мен изражението му ми се вижда по-скоро дяволско — възрази Роуз. — Пък и нали поначало дяволът е паднал ангел?
Всички се втренчихме в главата — тя наистина изглеждаше сатанинска: голяма част от къдриците, които някога са я обрамчвали, сега бяха изпочупени, а онези, които се бяха съхранили, стърчаха нагоре и приличаха на рога.
— Ще вземе да се окаже, че е по-добре да изкажеш желанието си пред ангел, когото мислиш за дявол. Така дяволската сила може наистина да се събуди — допуснах на глас. — Както при вещиците, когато казват Светото писание отзад напред.
— Можем да те качим на сушилката за прането, Роуз — предложи Томас.
Сушилката бе поставена нависоко и от нея висяха праните чаршафи. Роуз нареди на Стивън да я смъкне надолу и той извърна очи към мен, за да види дали ще одобря подобно действие. Сестра ми смръщи вежди и се зае да сваля решетката без чужда помощ.
— Ако твърдо си решила да се побъркваш чак дотам, чакай поне да махна чаршафите — настоях.
Томас ми помогна да сгънем влажните чаршафи и да ги свалим от простора, а после задържа въжето, докато Роуз се наместваше по средата на дървената скара. Дръпна въжето, за да провери здравината му.
— Решетката ще те издържи — отбеляза Стивън. — Помагах, когато я правеха, и мога да гарантирам, че е изключително здрава. Виж, за въжетата не съм много сигурен.
Седнах до Роуз. Според мен, ако решетката издържеше тежестта на двете ни в смъкнато състояние, тогава нямаше да има проблем да издържи при вдигането на Роуз. Само един поглед върху пламналите страни и блесналите й очи ми беше достатъчен, за да знам, че е излишно да се опитвам да я разубедя.
Полюляхме се малко, после сестра ми каза:
— Достатъчно. Вече искам да ме издърпате нагоре.