— Този ваш замък е истинска прелест — рече необичайният глас.
Обзе ме ужас, че ей сега ще поиска разрешение да огледа наоколо. Добре, че спътникът му започна да обяснява как затънали с колата и да се интересува дали имаме коне, с които да я издърпаме от гъстата кал. След около минута двамата непознати, придружени от брат ми, излязоха навън. Чух вратата да се захлопва зад гърба им и си отдъхнах с облекчение.
Само че се чувствах малко разочарована — не бях видяла двамата мъже и едва ли някога щях да ги видя. Опитах се да си представя какви лица биха съответствали на чутите от мен гласове, после внезапно установих, че водата в коритото бързо изстива, а аз още доникъде не съм стигнала с къпането. Захванах се за работа, но колкото и да търках ръцете си, зелената боя не се отмиваше. И понеже имам навика да се концентрирам изцяло върху онова, което върша, до момента, в който приключих с къпането, мисълта за двамата непознати мъже бе напълно изтрита от съзнанието ми. Скочих от коритото, долях кофа гореща вода от контейнера и тъкмо когато повторно се потопих, чух как вратата се отваря.
Из кухнята се разнесоха стъпки. Бях сигурна, че не принадлежат на някой от близките ми — те най-малкото биха ми се обадили или биха вдигнали повече шум. Чувствах, че някой стои насред стаята и се оглежда наоколо. Не можех повече да понасям това положение, затова извиках:
— Който и да си, предупреждавам те, че в момента се къпя.
— Мили Боже! Моля за извинение — извика мъжът със спокойния глас. — Бяхте ли тук, когато преди малко влязохме?
Отвърнах утвърдително и го попитах дали колата им продължава да си стои затънала в калта.
— Отидоха да намерят коне — отвърна той, — а аз реших да се промъкна обратно у вас, за да разгледам на спокойствие. Никога в живота си не съм виждал подобно място.
— Само ме оставете да изляза от водата и да се избърша, и ви обещавам, че ще ви разведа наоколо — обещах му.
Бях избърсала лицето и шията си в съхнещите чаршафи, но още не се престрашавах да изляза от топлата вода на студеното, за да потърся хавлиената си кърпа. Попитах мъжа дали не вижда хавлията ми някъде, но отговорът му бе отрицателен, затова коленичих в коритото, разтворих зелените чаршафи и подадох глава навън. Непознатият се извърна към мен. Удивлението ми беше пълно. Мъжът имаше черна брада!
Не познавах никой, който да носи брада, с изключение на един старец от приюта за бедни в Скотни. Старецът ми приличаше на Дядо Коледа, но брадата на този тук нямаше нищо общо с онази — беше прилежно подрязана и заострена напред, също като на мъжете от епохата на Елизабет II. Беше изненадващо, тъй като гласът му определено бе младежки.
— Как си? — попита ме той и се усмихна. По тона му отгатнах, че ме взема за дете.
Откри хавлията ми и тръгна да ми я носи, когато се спря и рече:
— Не се плаши. Ще я оставя някъде около ваната, така че да можеш да я стигнеш, като се протегнеш, а после веднага ще изляза на двора.
— Не ме е страх — отвърнах. — Само съм изненадана, че не изглеждате така, както си представях, докато слушах гласа ви.
В отговор мъжът се засмя, а аз се притесних, че изказването ми може да е прозвучало грубо, затова побързах да добавя:
— Разбира се, няма нужда да излизате. Защо не седнете? Наистина не желая да се представя като лоша домакиня.
Това беше най-помпозната реч в целия ми живот.
Започнах да протягам едната си ръка измежду чаршафите и мъжът каза:
— Ако продължаваш по същия начин, последствията ще са катастрофални. По-добре да оставя кърпата ти в края на ваната, така по-лесно ще я вземеш.
Прибрах глава зад чаршафите и видях как ръката му се подава. Грабнах бързо кърпата и отворих уста да го помоля да ми донесе и дрехите, когато вратата за пореден път изскърца.
— Търсих те навсякъде, Саймън — каза мъжът с американския акцент. — Това е най-дяволското място, на което някога съм стъпвал. Току-що видях призрак.
— Глупости — отвърна мъжът с брадата.
— Честна дума, наистина видях! Бях на поляната. Извадих фенерчето си и го насочих към високата кула, разположена на близкия хълм, и точно в този момент една бяла фигура се плъзна зад кулата.
— Вероятно е някой кон.
— Не беше кон, ходеше изправено на два крака. Но, дявол да го вземе, сигурно полудявам, защото не видях създанието да има крака.
Помислих си, че тази вечер Топаз сигурно е решила да не сваля черните си гумени ботуши.
— Стига си приказвал такива неща — прошепна брадатият мъж. — Зад ей тези чаршафи има дете, къпе се.
Извиках им да ми донесат дрехите и протегнах ръка в очакване да ги получа.