Впрочем в бледността на Топаз няма нищо нездраво — чистият й порцеланов тен сякаш я превръща в представителка на някаква нова, по-облагородена раса. Втората ни майка има доста плътен глас, което е част от артистичната й поза, към която също така се отнасят рисуването и свиренето на лютня. Но добротата й е невероятна, както и готварските й умения. Аз съм много, ама много привързана към нея. Колко интересно, че точно когато пиша тези думи, тя се появява на прага на кухнята. Облечена е в оранжевата роба, която слага специално за чая. Светлата й права коса се спуска по гърба и стига чак до кръста. Ето, Топаз спира за миг и възкликва:
— А, момичета! — Във всяка дума прозвучават поне по три кадифени нотки.
Сега вече е седнала на стоманената решетка на камината. Розовите отблясъци на огъня я правят да изглежда по-обикновена, но все така красива. На двайсет и девет години е. Имала е други двама съпрузи, преди да се омъжи за татко (знам, че никога няма да ни разкаже подробности за тях), но въпреки това изглежда поразително млада. Може би заради вечното й изражение на объркано дете.
Внезапно кухнята започва да ми се вижда много уютна. Огънят пламти и светлината му се процежда между решетките. Варосаните в бяло стени са обагрени в розово. Дори тъмнокафявите греди на тавана са станали златисти. Най-високата греда е на около девет метра от пода. За миг си представих Роуз и Топаз като две миниатюрни фигурки в огромна и озарена от пламъци пещера.
Сега пък сестра ми седи на решетката пред камината и изчаква ютията й да се загрее отново. Вперила е поглед в мащехата ни, а лицето й изразява негодувание. Обикновено знам какво си мисли Роуз и мога да се обзаложа, че в момента тя ужасно завижда на Топаз заради оранжевата роба и мрази до смърт своите раздърпани блуза и пола. Бедната Роуз ненавижда повечето от нещата, които притежава, и завижда почти за всичко, което другите имат, а тя — не. Аз съм също толкова недоволна, но, изглежда, обръщам по-малко внимание на подобни външни подробности. В тази минута, докато наблюдавам двете млади жени пред мен, се чувствам абсурдно щастлива. Знам, че мога да отида на топло при тях, но продължавам да си седя в студеното убежище.
О, Боже, току-що станах свидетел на една незначителна сцена! Роуз попита Топаз защо не отиде в Лондон, за да поработи и да изкара малко пари. Топаз й отвърна, че не си струва, тъй като животът там е прекалено скъп. Пък и истината е, че тя никога не може да спести достатъчно, освен за някои дребни подаръчета за нас двете — Топаз е щедра душа.
— Освен това двамата художници, на които позирам, в момента са в чужбина — продължава тя, — а изобщо не ми харесва да работя за Макморис.
— И защо? — настоя да узнае Роуз. — Той плаща по-добре от останалите, нали така?
— Така и трябва да бъде, като се има предвид колко е богат — отвърна Топаз. — Но на мен не ми е приятно да позирам пред него, защото той рисува само портретите ми. Баща ви казва, че мъжете, които ме рисуват гола, рисуват тялото ми и мислят за своята работа, но този Макморис рисува главата ми и мисли за тялото ми. Говоря ви самата истина. С него съм имала толкова проблеми… Повече, отколкото бих искала да свеждам до знанието на баща ви.
Роуз отбеляза:
— Според мен човек може да изтърпи малко неприятности в името на спечелването на пари.
— Ами тогава върви ти да ги изтърпяваш, скъпа — рече Топаз.
Този съвет сигурно бе доста изнервящ за сестра ми, като се има предвид, че никога не й се е предоставял дори най-дребен шанс за подобен род неприятности. Внезапно Роуз отметна драматично глава и каза:
— Нямам нищо против. Може би ще ви бъде интересно да чуете, че от известно време насам обмислям варианта да започна да се продавам. Ако е необходимо, мога да изляза дори и на улицата.
Възразих й, че не би могла да излезе на улицата, за да предлага тялото си, тъй като се намирахме в една от най-затънтените точки на графство Съфолк.
— Да, но ако Топаз бъде така добра да ми заеме малко пари, за да си платя билета до Лондон, и ми обясни някои неща…
Тук мащехата ни я прекъсна с думите, че никога не е била по улиците, за което искрено съжалявала, „защото човек трябва да се докосне до дъното, преди истински да се извиси“ — един от нейните „топацизми“, както ги наричам. За да ги приеме, човек трябва да е преизпълнен с чувство на искрена привързаност към тяхната авторка.
— И между другото — продължи Топаз, — ти си последното момиче, което би могло да води аморален начин на живот или пък да се пребива от работа, за да си изкарва прехраната. Ако идеята да продадеш себе си чак толкова те е обсебила, по-добре си избери някой богаташ и се омъжи за него, както си му е редът.