Подобна възможност беше хрумвала и на Роуз, разбира се, но тя винаги бе твърдяла, че въпросният господин наред с богатството трябва да притежава красота, както и нежна и романтична душевност. Изглежда, сестра ми се беше простила с надеждата си да срещне някога някой кандидат — пък бил той грозен и беден, защото неочаквано избухна в сълзи. Тъй като Роуз плаче средно един път годишно, аз наистина трябваше да се спусна към нея и да я утеша, но не помръднах от мястото си. Започва да ми става ясно, че писателите са склонни към коравосърдечност.
Както и да е, Топаз се справи с утешаването далеч по-добре, отколкото аз лично бих могла — хич не ми е в стила да притискам разплакани хора към гърдите си. Мащехата ни се държа по-добре и от истинска майка, оставяйки Роуз да напои със сълзи предницата на кадифената й оранжева роба, която, между другото, бе изтърпяла какво ли не през дългия си живот. Малко по-късно Роуз ще е бясна на себе си — при нея се наблюдава неприятната тенденция да мрази Топаз, но в момента двете са като най-близки приятелки. Сестра ми избутва настрана дрехите, които трябва да глади, не спирайки да хълца, а Топаз сервира чая, чертаейки нереални планове за печелене на пари — като например да се даде концерт на лютня пред жителите на близкото село или да се купи прасе на изплащане.
Докато ръката ми си почива от писането, аз също се включвам в тези кроежи, но не успявам да кажа нищо от изключителна важност.
Навън отново вали. Стивън се задава откъм двора. Той живее с нас от малък — майка му беше наша прислужница през дните, когато все още можехме да си го позволим, и след смъртта й Стивън нямаше къде да отиде. Сега отглежда зеленчуци и кокошки и прави цял куп други неща — не мога да си представя как бихме се справяли без него. На осемнайсет години е, със сламеноруса коса и благороден вид, само изражението на лицето му е малко отнесено. Винаги е бил твърде привързан към мен — баща ми го нарича моя „изгора“. Точно такъв си представям Силвиус от „Както ви се харесва“ — само дето аз нямам нищо общо с Фийби от известната Шекспирова пиеса.
Стивън вече е в кухнята. Първото нещо, което прави, е да запали една свещ и да я сложи на перваза до мен с думите:
— Ще си развалите очите, госпожице Касандра.
После пуска сгънато листче върху страниците на този дневник. Сърцето ми се свива, защото предварително знам какво е съдържанието на бележката — стихотворение, разбира се. Предполагам, че дълго се е потил над него в плевника. Написано е с равния му, красив почерк. Посвещението гласи: „На госпожица Касандра от Стивън Коули“. Очарователно стихотворение, само дето не е от Стивън Коули, а от Робърт Херик.
Какво да предприема по отношение на този упорит младеж? Баща ми казва, че стремежът му за себеизразяване е трогателен, но аз наистина смятам, че главното желание на Стивън е да ми достави удоволствие — известно му е колко си падам по поезията. Непременно трябва да му дам да разбере, че съм доловила плагиатството му — заимстването на рими от един или друг автор продължава вече цяла зима, но сърце не ми дава да нараня чувствата му. Може би, когато дойде пролетта, ще изляза с него на разходка и ще му го кажа, но с окуражителен тон. Този път ще трябва да се задоволя с лицемерното произнасяне на дежурните одобрителни възклицания, придружени с усмивки. Правя го, след което Стивън се заема да помпи вода с невероятно щастлив вид.
Кладенецът се намира точно под кухненския под — тук е от самото създаване на замъка. От същото това място множество обитатели са черпели вода в продължение на шестстотин години. Смята се за непресъхващ. Разбира се, помпите трябва често да са били сменяни — тази, която ползваме в момента, е от времето, когато в сградата е била инсталирана викторианската водопроводна система, осигуряваща и топла вода (или поне се предполага, че е викторианска).
Продължават да ме безпокоят. Топаз намокри краката ми, докато пълнеше чайника, а и брат ми Томас се върна — той ходи на училище в най-близкия до замъка град — Кингс Крипт. Томас е тромав петнайсетгодишен младеж с растяща на туфи коса, през която трудно може да се прокара гребен. Цветът й е със същия пепеляв оттенък като при мен, само че моята е по-мека и покорна.
Щом Томас се прибра, аз внезапно се сетих за времето, когато също се прибирах у дома след училище — нещо, което все още беше реалност преди някакви си два-три месеца. В съзнанието ми блесна бърз като светкавица спомен за мрачното малко влакче, с което трябваше да пътувам десет мили до гарата в Скотни, където яхвах велосипеда си, за да измина оставащите пет мили до вкъщи. О, как мразех тези разходки — особено през зимата! И все пак до известна степен би ми харесало отново да тръгна на училище. Ако не друго, то поне дъщерята на управителя на градския киносалон ми беше съученичка и понякога ме вкарваше безплатно на някоя прожекция. Киното ужасно ми липсва. Да си призная, самото училище също ми липсва — то е учудващо добро за такъв забутан провинциален градец. Ползвах стипендия, подобно на Томас в момента. Членовете на нашето семейство сме доста умни.