Втора глава
Малко по-късно, писано в леглото.
Чувствам се сравнително добре, тъй като съм си облякла ученическото палто, а под стъпалата ми има нагрята тухла, но въпреки това ми се иска да не беше моят ред да спя на тясното легло с железни табли — двете с Роуз ползваме на смени удобния креват с балдахин и тази седмица той е на нейно разположение. В момента сестра ми седи, облегната на възглавницата, и чете някаква книга, взета от библиотеката. Когато госпожица Марси я донесе, отбеляза, че „това е една красива история“. Роуз пък смята, че е ужасна, но ми се струва, че е по-добре да се съсредоточи върху онова, което чете, отколкото постоянно да се самосъжалява. Бедната ми сестра! Облечена е в стара синя плътна нощница и е увила широките й поли два пъти около кръста си, за да й топли. Толкова отдавна има тази нощница, че е престанала да я забелязва. Ако само я свали от гърба си за около месец и след това отново я погледне, със сигурност ще изпадне в шок. Но защо ли изобщо споменавам това? Аз самата от две години насам нямам свястна нощница. Остатъците от едната в момента са увити около загрятата тухла под краката ми.
Спалнята ни е просторна и невероятно празна. С изключение на леглото с балдахин, което е в ужасно състояние, всички останали мебели отдавна са продадени и заменени с боклуци, изровени от магазини за стари вещи. С тях покриваме минималните изисквания за мебелировка в нашата девическа спалня, а именно — гардероб без врата и бамбукова тоалетка, каквато едва ли може да се види някъде другаде, освен тук. Аз държа свещта си на капака на ламаринен варел, купен за един шилинг, а тази на Роуз пък е закрепена върху очукан скрин, боядисан с идеята да имитира мрамор, но всъщност заприличал по-скоро на парче бекон. Единствената ми лична собственост са емайлирана кана и леген на трикрака метална стойка — собственичката на „Ключовете“ ми ги подари, когато ги открих, захвърлени в плевнята й.
Единственото наистина хубаво нещо в стаята ни е пейката от резбовано дърво под прозореца — благодаря на Бога, че няма начин тя да бъде продадена. Вградена е в стената още от времето, когато е строен замъкът и е иззидан този висок прозорец витраж. В стаята има още две малки витражни прозорчета с изглед към градината.
Едно от нещата, на които никога няма да ми омръзне да се възхищавам, е кръглата кула, за която вече споменах и чиято врата се намира в един от ъглите на нашата стая. Вътре се вие спираловидно каменно стълбище, отвеждащо към назъбения парапет на бойницата. Ако пък се тръгне надолу — стига се до всекидневната. Някои от стъпалата са ужасно изкъртени.
Може би трябва да спомена и госпожица Блосъм като част от мебелировката: тя е шивашки манекен с пищна фигура и пола от метална мрежа около единствения й крак. Обичаме да си фантазираме за нея — да си представяме например, че е жива и на младини е била барманка или нещо от този род. От устата й излизат реплики като: „Е, миличка, такива са мъжете!“ Или пък: „Поддържай връзка с роднините на съпруга си, че един ден може да ти потрябват.“
Вандалите от Викторианската епоха, които са вършили какви ли не издевателства над тази къща, не са имали капка здрав разум и чувство за практичност — като да направят коридори например, и сега трябва да минаваме от стая в стая, докато стигнем там, закъдето сме тръгнали. Топаз току-що премина през нашата спалня — нощницата й е ушита от чисто бяло памучно платно, с дупки за главата и ръцете. Според нейния морален кодекс да се носи модерно бельо е вулгарно. Прилича на жертва, тръгнала към кладата, но крайната й цел — банята, е доста по-прозаична.
Топаз и татко спят в голямата стая, от която се влиза в кухнята. Между тяхната и нашата спалня има една малка стаичка, която наричаме „Буферната зона“. Топаз я използва за свое студио. Стаята на Томас е от другата страна на площадката на стълбището и е в съседство с банята.
Чудя се дали мащехата ни е отишла да повика баща ни от къщичката на вратаря — тя като нищо би изминала по нощница целия път по протежението на крепостната стена. Надявам се, че не го е направила, защото, когато влиза при баща ни без покана, той има навика жестоко да я скастря. Още от деца сме свикнали да стоим на разстояние и да се приближаваме до него само когато ни повика. Той смята, че Топаз трябва да възприеме нашия модел на поведение.
Не, тя не е ходила там. Забави се няколко минути в банята и когато излезе и ни подмина, даде да разберем, че с удоволствие би останала да си побъбрим, но ние се направихме на ударени. В момента вече е в леглото и свири на лютня. Идеята за този инструмент като цяло ми харесва, но не понасям звуците, които конкретно издава, когато Топаз го използва. Толкова рядко влиза в тон, че трудно може да наподоби истинска мелодия.