Не бях чула никакъв шум. Само преди секунда съвсем ясно си го представях в Париж, а в следващия миг виждах пред себе си тъмния му гигантски силует, очертан на фона на яркото синьо небе. Трябваше да мине малко време, докато очите ми свикнат със светлината и всичко възвърне естествения си цвят. Тревата и небето изглеждаха избелели, лицето на Саймън — пепеляво, но брадата му бе катраненочерна, както винаги.
— Уплаших ли те? — попита ме той и се усмихна. — Хванах се на бас със себе си, че ще се кача дотук, без да ме усетиш. Не спеше, нали?
— Не и по това време на деня — засмях се, после седнах на тревата и примигнах няколко пъти.
Саймън се настани до мен. Тази смяна на въображаемия образ с реалния силно ме развълнува. Не че наистина намирам Саймън Котън за вълнуващ мъж — макар че го смятам за много, много мил. Това, че е такъв, вече знам със сигурност.
Двамата с Нийл решили да отскочат до Скотни само за през деня. Нийл го свалил до замъка и продължил към имението, което ме навежда на мисълта, че по-малкият брат не се интересува особено от нас.
— Много съжалявам, че изпуснах сестра ти — каза Саймън, — но госпожа Мортмейн смята, че Роуз скоро ще се върне.
Изразих същото мнение, макар да бях сигурна, че Роуз ще се забави най-малко един час. Чудех се дали ще бъда достатъчно интересна, за да задържа ухажора й до нейното завръщане. Попитах го добре ли си прекарват в Лондон.
— О, да, обожавам Лондон! Но ми се струва истински пропуск, че не сме тук, за да се наслаждаваме на това прекрасно време. — Той се облегна на лакът и погледът му пробяга по раззеленилите се ливади. — Не съм предполагал, че английската пролет е толкова красива.
Отвърнах, че всяка година й се удивляваме, макар и да сме свикнали с нея.
— След още една седмица ще се върнем в Скотни за известно време — говоря за мен и Нийл, защото майка ни смята да остане в Лондон — изцяло е погълната от новия си апартамент. Леда и Обри й помагат в избора на мебели. О, това ме подсеща… — Саймън бръкна в джоба си и извади някакъв плик. — Трябва да оставя това писмо в замъка. Адресирано е до онова приятно момче, Стивън. Изпраща му пари, с които да покрие разходите си по пътуването до Лондон.
— Ще му го предам — казах.
Чудех се дали Стивън й беше писал с обещание, че ще отиде, или тя просто се опитваше да го изкуши, като му изпращаше парите предварително.
Саймън ми подаде плика и рече:
— Разкажи ми за Стивън. Как е станало така, че се държи и говори по-различно от останалите селски младежи?
Разбира се, Стивън говори също като нас, само дето се изразява по-непретенциозно. Обясних на Саймън какво точно е положението на Стивън в нашето семейство.
— Чудя се какво ли ще се случи, когато се появи пред Леда — рече Саймън. — Тя смята да го накара да застане сред няколко древногръцки статуи. Ще го облече в къса туника или нещо от този род и ако той не внимава, може в един момент да се окаже напълно гол. Младежът безспорно е забележително красив, няма да се учудя, ако един ден стигне до Холивуд.
Затиснах плика между страниците на дневника си, за да не го издуха вятърът.
— Какво е това? Подготвяш се за училище ли? — поинтересува се Саймън.
— За Бога, не! Отдавна не ходя на училище.
— Извинявам се — отвърна през смях той. — Продължавам да те възприемам като малкото момиченце, което се къпеше в коритото при първото ни посещение в замъка. Някаква история ли описваш? Почети ми.
Отвърнах, че това всъщност е моят дневник и току-що съм привършила с описанието на партито в Скотни Хол.
— Аз появявам ли се някъде? Ще ти дам цяла кутия с бонбони, ако ми позволиш да прочета една страница.
— Добре — съгласих се.
Саймън взе тетрадката и нетърпеливо я отвори. След секунда вдигна очи към мен и извика:
— Изигра ме! Това някакъв личен код ли е?
— До известна степен, макар че в началото съм използвала предимно стенографски знаци. Впоследствие малко ги промених, а освен това започнах да ги изписвам все по-дребни и по-дребни, за да не хабя хартията.
Той започна да обръща страниците, опитвайки се да отгатне някоя и друга дума, но аз знаех, че няма никаква опасност дневникът ми да бъде разчетен. След малко Саймън каза:
— Вчера препрочетох онази част от „Джейкъб Рестлинг“, в която са дадени извадки от дневника. Странно ми стана, като си спомних колко неразбираем беше този текст за мен, когато го четох за пръв път, на шестнайсет години. По-късно, когато трябваше да изучавам произведението на баща ти в колежа, установих, че всичко е абсолютно ясно.