— Единствената част, която продължава да ме озадачава, е стъпаловидната глава. Нали се сещаш, онази, която е напечатана така, че текстът да върви като стълба — всяко изречение представлява ново стъпало. Но татко категорично отказва да отговаря на въпросите ми, свързани с книгата.
— Може би просто не е в състояние да ти даде обяснение. Винаги съм мислел, че въпросната глава от „Джейкъб Рестлинг“ всъщност е описание на някакво мистично преживяване. Ти, естествено, си чувала теорията, че всяко стъпало води до следващо, независимо че на пръв поглед между тях няма никаква връзка, нали?
— Всъщност не — признах си. — Мили Боже, става ми странно, като си помисля, че хората си създават дори теории, свързани с произведението на баща ми, както и че го изучават в колежи на хиляди мили разстояние оттук. Книгата му сигурно е много по-важна, отколкото ние, близките му, осъзнаваме.
— „Джейкъб Рестлинг“ е от книгите предвестници на следвоенната литература. А баща ти е едно звено от веригата писатели, завладени напълно от формата на творбата. Само да можеше да продължи да разработва методите си!
— Но нима не казахте, че той всъщност не би могъл да го направи? Че „Джейкъб Рестлинг“ е връх сама по себе си, а баща ми не би могъл да се надскочи, ако реши да напише продължение?
Саймън ми хвърли бърз поглед.
— Поласкан съм, че си запомнила думите ми! Знаеш ли, срам ме е да си призная, че не бях напълно искрен — изказването ми бе по-скоро опит за тактично измъкване от неловка ситуация.
Отвърнах, че съм се досетила, и това го накара да се разсмее.
— Ах ти, гадно, впечатлително хлапе! Но мисля, че баща ти не усети измамата. Пък и в известен смисъл изявлението ми е вярно — той наистина не може да разработи допълнително метода, който е използвал в написването на „Джейкъб Рестлинг“, защото много други автори отдавна са го изпреварили. Джеймс Джойс например. Баща ти ще трябва да направи огромен скок от тази своя уникална творба към нещо напълно различно, което ще му бъде много трудно, като се има предвид колко дълго не се е занимавал с писане. Чудя се дали всъщност това не е истинската причина за нежеланието му да се захване отново за перото, а именно че следващото стъпало — след като така и така говорим за стълби — вече е многократно експлоатирано от други. Как ти звучи това, струва ли ти се, че е приемлива теория? Или по-скоро ти звучи като извинение за неискреността ми от онази наша първа среща?
— Поне е по-добра от теорията, че той повече не може да пише заради времето, прекарано в затвора.
— Това е истинска фантастика, ако питаш мен. Докато четях документите по делото, имах чувството, че гледам скеч на Гилбърт и Съливан. А мама твърди, че неговото описание на краткия му затворнически живот звучи дори още по-забавно.
— Ама той наистина ли й е разказвал? — възкликнах.
Не можех да повярвам на ушите си — никога не съм чувала баща си да споменава за онези далечни дни, наситени с неприятни емоции.
— Тя го попитала директно — честно казано, лично аз не бих посмял да го направя. Той я изгледал така, сякаш всеки момент щял да я цапардоса с нещо, после изведнъж се впуснал във ведър половинчасов монолог. О, сигурен съм, че проблемът му не се корени в престоя му в затвора.
Отбелязах, че и аз самата никога не съм вярвала на тази версия.
— Но не може да се отрече, че оттогава насам той не е написал нито ред повече — добавих.
— Да, така е. Струва ми се, че баща ти трябва непременно да се подложи на психоанализа.
Предполагам, че всеки що-годе образован човек, живеещ през трийсетте години на двайсети век, е чувал за психоанализа, но признавам, че това бе една от темите, по които имах нужда от допълнителни разяснения.
Помолих Саймън да ми обясни.
— Мили Боже, доста време ще ми е нужно — засмя се той. — Аз също имам само бегла представа по въпроса, но нека се опитам: мисля, че един психоаналитик би открил причината някъде далеч в миналото, но че престоят на баща ти в затвора е отключил затаените проблеми и ги е извадил на повърхността. Специалистът със сигурност ще се разрови в тези няколко злополучни месеца, както и ще накара баща ти да си спомни всяка минута от тях. В известен смисъл той отново ще бъде върнат обратно в затвора.
— Нямаш предвид наистина, нали?
— Не, разбира се, че не. Въпреки че — чакай да помисля малко — да, би могло да се окаже, че едно реално връщане в затвора може да е ключът към отстраняването на проблема — нали влизането там го е отключило! Но ако се съгласи да влезе в затвора, тогава няма да се чувства като истински затворник и никой психоаналитик не би посмял да го вкара там, ако той не желае. Значи цялата тази работа поначало е обречена на провал.