— Баща ми няма да допусне психоаналитик да доближи и на миля от него. Дори самото споменаване на думата „психоанализа“ го изкарва от равновесие. Твърди, че това са пълни глупости.
— Е, понякога наистина са — отвърна Саймън, — но невинаги. Фактът, че той има предразсъдъци по отношение на този метод, може да се окаже симптоматичен. Между другото, сигурна ли си, че той не пише тайно?
— Не виждам как би могъл да го прави — всичко, което върши, се вижда през прозорците на стаичката му — той дори не приближава до бюрото си. Просто седи вътре и си чете детективски романи. Преди две-три седмици надеждите ни се събудиха — Топаз каза, че го видяла да пише нещо. Оказа се, че решава кръстословици.
— Той самият ми прилича на детективска история — замислено рече Саймън. — „Случаят с погребания талант“. Как ми се иска да можех да го разгадая. Много би ми харесало да пиша за баща ти.
Не знаех, че се занимава с писане. Попитах го в коя сфера се изявява и той отвърна:
— О, пиша главно критически есета — просто за да си запълвам времето с нещо. Не съм кой знае какъв талант, публикували са само няколко мои разработки. Баща ти е изключително интересен обект за изследване, стига да можех да разбера какъв дявол му е влязъл в главата.
— Още по-добре ще е, ако успееш да накараш въпросния дявол да излезе оттам — казах.
— Откриването му е първата стъпка към прогонването. — Саймън легна по гръб на тревата, затвори очи и потъна в размисъл.
Чак сега ми се удаде възможност хубавичко да го огледам. С изненада установих колко младежко изглежда лицето му под тъмната брада. В хода на нашия разговор усещах, че започвам да го харесвам все повече и повече. Имах намерение да го похваля пред Роуз. Със задоволство забелязах, че ушите му са малки и добре оформени, защото сестра ми много държи на изящните уши. Хората изглеждат различно, щом затворят очи, чертите им стават по-изявени. Устата на Саймън е изключително красива. Почти се чух как казвам на Роуз: „Знаеш ли, смятам, че той е доста вълнуващ мъж.“
Точно в този момент Саймън отвори очи и рече:
— Не я харесваш, нали?
Цялата се изчервих.
— Кое? — изпелтечих.
— Брадата ми — отвърна Саймън. — Чудиш се как е възможно човек да иска да носи брада. Или пък просто изпадаш в панически страх, когато я видиш. Кое от двете?
— Впрочем вече започнах да свиквам с нея.
Той се изсмя и отвърна, че било срамота — всички свиквали с този негов атрибут.
— Всички, с изключение на мен — уточни. — Всеки път, когато се погледна в огледалото, се удивлявам на образа си.
— Ще бъде ли нахално от моя страна, ако попитам защо не я обръснеш?
— Не, въпросът ти ще бъде напълно естествен. Пуснах си я, когато бях на двайсет и две години — просто се хванах на бас с приятели, че ще го направя, а после я задържах ей тъй, от чист инат, брадата ми изглеждаше толкова неподходяща за изисканата атмосфера на Уолт Стрийт. По онова време работех в офиса на един братовчед на майка ми. Антипатията ни бе взаимна и аз исках да го дразня. Освен това брадата ми даваше усещането, че така съм по-близо до литературата. Но е твърде вероятно този каприз да има някакво дълбоко психологическо значение — предполагам, че се опитвам да скрия безличната си природа от очите на заобикалящия ме свят.
— Това е най-хубавата брада, която някога съм виждала — казах. — Мислиш ли, че един ден все пак може да поискаш да се отървеш от нея?
Думите ми го накараха да избухне в смях. Когато си пое дъх, Саймън отвърна:
— О, след около десетина-дванайсет години — може би. Да речем, когато стана на четирийсет. Ще бъде интересно една сутрин да се събудя и да установя, че изглеждам с двайсет години по-млад. И сестра ти ли не я понася?
Зачудих се дали ако отвърна утвърдително, той няма да я избръсне, за да достави удоволствие на Роуз. И изведнъж установих, че не съм сигурна дали искам всичко това да продължи.
— Трябва сам да я попиташ — отвърнах и се засмях.
Саймън погледна часовника си и каза, че не може повече да я чака.
— Уговорих се с Нийл да ме вземе от кръчмата в Годсенд в дванайсет и петнайсет. Бъди добро дете и ме придружи до селото. Много ще ми е приятно да си имам компания по пътя.
Стана и ми подаде ръка, за да ми помогне да се изправя, после обхвана с поглед кулата Белмот.
— Имах намерение да те помоля да ме разведеш из тази кула, но сега нямаме време. Отблизо е още по-внушителна.
— Свикна ли вече с мисълта, че и тя ти принадлежи? — полюбопитствах.