— Грешиш. Ще стане отново моя след около трийсетина години, ако не се лъжа, нали така? И по-добре, защото цялото ми време отива в опити да асимилирам мисълта, че Скотни е моя собственост.
Докато се спускахме надолу по хълма, му разказах как си бях представяла първата му реакция при вида на Скотни Хол в онази мокра мартенска вечер.
— Къщата ми се стори някак по-малка.
— Да не би да си я виждал и преди?
— О, да, когато бях седемгодишен. Веднъж при едно свое посещение в Скотни Хол баща ми ме взе със себе си — мисля, че пак трябваше да се сдобрява с дядо ми. Но това сдобряване стана, преди баща ми да приеме американско поданство.
— Тогава знаеше ли, че един ден ще наследиш имението?
— О, Боже, не! От Скотни ме деляха шестима живи наследници. Обикнах къщата страстно още в мига, в който я зърнах. Помня как стоях на площадката на вътрешното стълбище и гледах надолу към хола, където се бяха събрали баща ми, дядо ми, чичовците ми и един мой братовчед — на същата възраст като мен. Тогава си помислих, че ако всичките те вземат, че умрат, Скотни ще стане мое имение, след което хукнах с писъци към детската стая, ужасен от собствените си нечестиви мисли. Понякога ми се струва, че тогава хвърлих някакво проклятие над роднините си.
— Много силно трябва да е било това проклятие за дете на седем години! — засмях се аз.
Опитах се да си го представя — мъничък и тъмнокос, застанал на стълбището в Скотни Хол — на същото място, където аз самата бях седяла и наблюдавала танцуващите двойки.
— Дядо ми ме наричаше „малкия янк“, което ме вбесяваше. Но въпреки това смятах, че е невероятен старец. Ще ми се да бях го видял още веднъж, преди да умре. Може би беше грешка от моя страна да изчаквам той да се съгласи да ме приеме, но същевременно не исках да му се натрапвам.
После ми разказа, че се оказал в много трудно положение, защото не бил сигурен, че старият господин Котън му е оставил достатъчно пари, за да може да поддържа имението — то се наследява по мъжка линия, но парите — не, а без средства Саймън просто щял да се види принуден да даде Скотни под наем и да си остане в Америка.
— Сигурно си се почувствал доста объркан, като не си знаел дали да се установиш за постоянно в Америка, или да насочиш цялото си внимание към Англия — отбелязах.
— Дяволски права си, че се чувствах объркан. Даже понякога ми се струва, че никога няма да успея напълно да преодолея това свое състояние. О, предполагам, че все някой ден ще пусна корени тук, но много ми се ще в онзи далечен ден, когато стоях на стълбището в Скотни Хол, да бях знаел какво ми предстои.
Постепенно бяхме стигнали до стъпалата, водещи към поляната пред замъка. Саймън седна на перилата и се загледа в хамбара.
— Прелестна гледка — тихо рече той. — Красиви стари греди. Дали не трябва да поправя покрива, как мислиш? Искам да съм добър наемодател.
Отвърнах, че това е наша работа, защото в договора, който баща ми е сключил със стария господин Котън, има клауза, според която ние сме тези, които се занимават с поддръжката на замъка. После очите ни се срещнаха и двамата избухнахме в смях.
— Нали не разчиташ, че ще го сторим през тази година? — попитах.
Саймън ми помогна да сляза по стъпалата. По устните му още играеше усмивка.
— Виж, Касандра — каза той, — има нещо, което държа баща ти да знае, но не искам аз лично да му го казвам. Не можеш ли да му дадеш да разбере, че изобщо не ме е грижа за наема и че никога няма да го поискам? Дори да не ми плати и цент до изтичането на договора след трийсет години. Искам той да знае, че за мен е чест да имам такъв квартирант.
— Аз бих го нарекла по-скоро „гост“, не „квартирант“ — допълних и двамата отново се засмяхме.
После му благодарих и обещах, че ще намеря начин да предам думите му на татко.
— Ще го направиш тактично, нали? Не допускай да изглежда така, сякаш съм някакъв щедър меценат, раздаващ милостиня.
— Но аз наистина смятам, че си щедър — в добрия смисъл на думата. Може би татко ще посвети следващата си книга на теб.
— Какво добро дете си ти — тихо изрече той.
— Не ти ли се струва, че съм малко преднамерено наивна?
Кълна се, че го казах, без изобщо да мисля — просто изскочи от устата ми. Предполагам, че близостта на хамбара ме бе провокирала — докато разговаряхме със Саймън и гледахме към ниската постройка, аз си спомних онзи ден, в който бях подслушала разговора между него и Нийл и си бях помислила колко бързо се променят нещата.
Той рязко извърна глава към мен.
— Какво искаш да кажеш?
— О, нищо конкретно — отвърнах. — Смея да твърдя, че някои хора наистина ме смятат за такава.