— Може ли да си поръчам шери бренди? Винаги съм искала да опитам какъв вкус има.
— Не можеш да пиеш ликьор преди обяд — смъмри ме Роуз с тон на възрастен човек.
— Защо не, ако го иска? — възрази Нийл и тръгна към бара.
Сестра ми превзето сви рамене и насочи цялото си внимание към Саймън. Той определено се радваше, че я вижда. След няколко минути му хрумна превъзходната идея четиримата да обядваме тук и извика на Нийл да даде поръчката.
По правило госпожа Джейкс, кръчмарката, сервира само хляб и сирене, но сега незнайно откъде успя да измъкне наденички, мед и кекс. Нийл изяде своята наденица с мед, което ми се стори много странно, но пък, от друга страна, май нямаше нещо, което да не ме учудва през този необикновен за мен ден. Шери брендито е невероятно вкусно!
Ала не мисля, че замайването ми се дължеше само на черешовия ликьор — чашата, в която ми го сервираха, беше толкова малка! (Да не забравя да спомена, че отделно ми поръчаха и лимонада.) Цялото преживяване беше изключително приятно — обядът на открито, яркото слънце, късчетата синьо небе, които прозираха между листата на стария кестен, милото държане на Нийл към мен и вниманието, с което Саймън обграждаше Роуз… Но, разбира се, и шери брендито си каза думата.
Когато Нийл ми донесе втора чашка, хвърлих бърз поглед към сестра си. Тя беше облечена в най-старата си рокля — онази, от избелял син памук, но дрехата си пасваше идеално с обстановката. Ветрецът подухваше леко косата й и един кичур се оплете в сведената над главата й кестенова клонка.
— Клончето притеснява ли ви? — попита я Саймън. — Можем да си сменим местата, ако искате. Надявам се, че ще откажете, защото изглеждате прекрасно на фона на тези зелени листа!
Доволна бях, че е забелязал.
Роуз отвърна, че клончето ни най-малко не я притеснява.
Когато Нийл постави втората чашка с шери бренди пред мен, сестра ми подметна:
— Е, сега, след като вече приключихме с обяда, мисля, че и аз мога да си пийна едно.
През цялото време бях наясно с факта, че ми завижда за сладкото питие. Нийл за пореден път се насочи към бара и сестра ми подвикна след него:
— Не, реших друго — искам кремдементе.
Изненадата ми беше голяма, защото бяхме опитвали кремдементе у леля Милисънт и единодушно бяхме заключили, че е отвратително питие. Не след дълго обаче ми стана ясно какво точно целеше Роуз — когато питието й беше поднесено, тя през цялото време държеше чашата вдигната на нивото на устните си, за да може цветът на мента да подчертава още повече златистата й коса, макар в същото време изобщо да не пасваше на зеленото на кестеновите листа. Трябва да призная, че сестра ми бе по-изкуствена от всякога, но Саймън тотално се беше прехласнал по нея. Не и Нийл. Той ми намигна и подхвърли:
— Няма да се изненадам, ако сестра ти реши да си сложи това питие като шапка на главата!
Нийл е невероятно забавен — интересен е по-скоро лаконичният начин, по който се изразява за нещата, отколкото онова, което наистина казва. Понякога звучи много мрачно, но на човек му е ясно, че се шегува. Предполагам, че на това му викат „духовитост“. Роуз беше права, когато твърдеше, че за Нийл Англия е абсолютна смешка, някаква смешна играчка, но противно на нея аз не вярвам, че той не понася страната ни — просто не я взема на сериозно. Изненадана съм, че Роуз намира това за толкова отблъскващо, след като и тя самата по принцип не е голяма фенка на Англия — или поне не колкото мен. Аз също не се възторгвам особено от Киплинг, от английския флаг и императорските знаци, но обожавам Лондон, английската провинция и имения от рода на Скотни. Да ядем хляб и сирене, седнали на припек пред стара кръчма, ми изглеждаше типично английско — независимо от ликьора. Госпожа Джейкс държи тези две бутилки с шери бренди, откакто се помня.
Седяхме и разговаряхме, докато църковният часовник не отмери два следобед. И тогава се случи нещо невероятно: ученичките на госпожица Марси запяха. Прозорците на училището бяха широко отворени и детските гласове изпълниха въздуха — високи и чисти. Докато слушах песните, се пренесох назад в миналото — видях средновековна Англия, себе си на десетгодишна възраст, всички отминали лета и тези, които ни предстояха. Не си спомнях да ми се е случвало нещо по-прекрасно през целия ми живот и точно докато си мислех това, Саймън възкликна:
— Чували ли сте нещо по-прекрасно!
— Да купим лимонада за децата — предложи Нийл.
Взехме две дузини бутилки и ги занесохме в училището.
Госпожица Марси направо щеше да припадне от радост и представи Саймън на децата като „ескуайър на Годсенд и Скотни“.