Разбира се, Скотни е главното нещо, което би могло да задържи Саймън в Англия, но мисля, че и женитбата му за английска девойка би наклонило везните в полза на оставането му тук завинаги.
— Напротив, прави го. Както и да е, мразя го. Но той няма право да ни се меси! — Роуз цялата пламтеше, а в погледа й прозираше отчаяние, чак ме хвана срам заради нея.
— О, Роуз, не се вживявай толкова — казах с умолителен тон. — Саймън може изобщо да няма намерение да ти предлага брак. Американските мъже са свикнали да поддържат чисто приятелски отношения с момичетата. Най-вероятно те двамата ни намират за отчайващо смешни.
— Ах, този проклет Нийл! — извика гневно сестра ми.
Трябва да си призная, че предпочитам да я гледам ядосана, отколкото депресирана. Спомних си за деня, в който ни погна един разярен бик (в крайна сметка се оказа малко по-едра крава). Този спомен ме изпълни с нежност към сестра ми и аз й повторих всичките мили неща, които Саймън бе казал за нея. Освен това я накарах да се закълне, че никога няма да ме издаде, че съм го излъгала — дори и ако се омъжи за него. Щеше да ми е неприятно да знам, че той знае, независимо че го бях направила единствено от благородни подбуди. О, все повече и повече съжалявам, че й позволих да измъкне от мен подробностите около онзи злополучен разговор, който бях подслушала! Това не само я бе озлобило по отношение на Нийл, но и беше разпалило амбициите й да се омъжи за Саймън на всяка цена.
Заварихме Топаз заспала на пейката под прозореца на дневната — стори ми се, че е плакала. Когато обаче се събуди, мащехата ни бе в добро настроение. Каза, че обядът ни е във фурната. (Оставихме го за вечеря.) Разказахме й за времето, прекарано с двамата Котънови, и тя възкликна:
— Как, за Бога, ще им се отплатим за гостоприемството? Не спирам да мисля по този въпрос, откакто ни поканиха в Скотни. Да дадем вечеря в тяхна чест, е изключено — нямаме къде да ги сложим да седнат. Дали не бихме могли да организираме пикник?
— Не, не бихме могли — отвърна Роуз, — само ще объркаме нещата. Оставете ги на мира, нека те да тичат след нас.
Тя тръгна нагоре по стълбището и когато се отдалечи достатъчно, за да не може да ни чува, Топаз рече:
— Не я съди много строго. Когато някое момиче усети силата си за първи път, то обикновено започва да се държи по този начин. — После така широко се прозя, че реших да я оставя да довърши дрямката си.
Отидох да си взема дневника от хамбара и се сетих за писмото на Леда Фокскотън до Стивън. Казах си, че е нелепо да се нервирам за подобни глупости и че изобщо няма да споменавам за писмото пред Стивън — просто ще оставя плика там, където той със сигурност ще го намери, когато се върне от работа. Помислих си също, че може да не иска другите да го видят — а Роуз доста обича да си вре носа в чужди работи, — затова го отнесох в стаята му. Не си спомням да съм влизала друг път тук, освен когато проучвахме замъка за първи път — тогава това бе онази част от кухнята, в която предишните стопани бяха отглеждали кокошки. Впоследствие татко бе преградил огромното помещение и бе направил две малки стаички — едната за Стивън, другата — за майка му. В момента използваме втората като килер.
Отворих вратата на Стивън и бях шокирана от тъмнината, която цареше вътре. Тесният и дълъг прозорец бе закрит от избуял бръшлян, а бялата мазилка бе станала сива и се лющеше от стените. В единия ъгъл имаше тясно легло с увиснала пружина, но завивките бяха идеално опънати. До него имаше забравил цвета си скрин. На мястото, където навремето е имало дръжки, сега стърчаха гвоздеи. На стената се виждаха три кукички, на които Стивън сигурно закача дрехите си. Върху скрина видях гребена му, сложен точно по средата между две снимки — едната беше на майка му като млада, с бебето Стивън на ръце, а другата — моя. И двете фотографии бяха поставени в алуминиеви рамки, по-големи от необходимото. На пода до леглото стоеше стара дървена кутия, върху която лежаха екземпляр на „Джейкъб Рестлинг“, който татко бе подарил на Стивън преди много, много години, и томче със стихове на Суинбърн. (О, Боже, сега от Суинбърн ли беше започнал да преписва?)
Това беше всичко. В стаята нямаше нищо друго — нито килим, нито стол, нито пердета. Миришеше на влага и мухъл. Не приличаше на никое друго място в замъка, освен на кухнята — но такава, каквато я бяхме видели през онази далечна ранна вечер. Зачудих се дали духовете на древните кокошки не смущават съня на Стивън.
Дълго гледах снимката на госпожа Коули, спомних си колко нежна бе тя с нас, след като мама почина. Нахлу ми и споменът как отидох да я видя в болницата и отчасти помогнах на татко да съобщи на Стивън, че майка му няма да се оправи. „Лошо. Благодаря ви, сър. Това ли е всичко?“, беше казал Стивън тогава и се бе скрил в стаята си. След като майка му почина, усетих, че е ужасно самотен, затова започнах да му чета всяка вечер — предполагам, че ми е харесвало да чета на глас. Точно по онова време той започна да проявява интерес към поезията. Една година по-късно татко се ожени за Топаз и покрай вълненията около това събитие вечерите ми със Стивън приключиха — бях напълно забравила за тях до този момент, когато застанах пред снимката на майка му. Стори ми се, че очите й ме гледат с укор, задето не се държах достатъчно добре със сина й. Зачудих се дали не мога да направя нещо, за да подобря обстановката в стаята му. Можех например да му ушия пердета, ако Топаз успее да отдели пари за подобно нещо. Да не говорим, че обвитият с бръшлян прозорец е най-красивото нещо в тази спалня и ще бъде жалко да бъде скрит. Пък и дълбоко в себе си знаех, че милото държане от моя страна няма да донесе нищо добро на Стивън — колкото и абсурдно да звучи, имам чувството, че именно резкостта ми е доказателство за това колко държа на него. Погледнах госпожа Коули в очите и й казах: