В тази къща мъчно може да се намери хартия за писане, а аз нямам намерение да късам листове от дневника си — в края на краищата става дума за една наистина изключителна тетрадка от шест пенса, която ми подари викарият. Накрая госпожица Марси откъсна средните два листа от библиотекарския си дневник, което ни зареди със сладостното чувство, че крадем от държавата, а после всички насядахме около масата и избрахме госпожица Марси за председател. Тя каза, че трябва да я изберем и за секретарка, за да може да съблюдава времето, и написа най-отгоре на листа:
„Проучване на финансовото положение на семейство Мортмейн.
Присъстващи:
Госпожица Марси (председател)
Госпожа Джеймс Мортмейн
Госпожица Роуз Мортмейн
Госпожица Касандра Мортмейн
Томас Мортмейн
Стивън Коули.“
Започнахме с обсъждането на разходите.
— Първо, наемът — каза госпожица Марси.
Наемът е четирийсет лири на година, което изглежда нищо работа срещу удоволствието да живееш в просторен замък. Ала истината е, че разполагаме само с няколко акра земя, а отгоре на всичко местните жители възприемат руините като пречка и смятат, че наоколо витаят духове — което не е вярно. (На отсрещния хълм наистина се случват някои странни неща, но те не засягат пряко къщата и замъка.)
Но да се върнем на проблема: от три години не сме плащали наем. Нашият наемодател — един богат възрастен джентълмен, който живееше на пет мили оттук, в Скотни Хол, винаги ни изпращаше шунка за Коледа, независимо дали сме си платили задълженията, или не. Но миналия ноември старецът почина и така се простихме с шунката.
— Говори се, че Скотни Хол отново ще се сдобие със собственици — каза госпожица Марси, когато й признахме как стоят нещата с наема. — Две момчета от селото са наети за допълнителни градинари в имението. Ами дайте да отбележим наема като „подлежащ на допълнително обсъждане“. Сега да се спрем на въпроса с храната. Можете ли да се справяте с по петнайсет шилинга седмично на човек? Хайде да го сложим по една лира на човек, като вътре включим и свещите, газта за лампите и почистващите препарати.
При самата мисъл, че някой допуска вероятността нашето домакинство да разполага с по шест лири на седмица, всички се запревивахме от смях.
— Щом госпожица Марси наистина е решила да ни дава съвети — подхвърли Топаз, — по-добре да й кажем, че тази година не можем да се похвалим с никакви приходи.
Госпожица Марси се изчерви и поясни:
— Знам, че положението е тежко, но, скъпа госпожо Мортмейн, все трябва да имате някакви пари, нали така?
Набързо й изложихме фактите. През януари и февруари финансите ни не се бяха обогатили дори с едно пени. Миналата година татко получи чек за четирийсет лири от Америка, където книгата му продължава да се купува. Топаз позира в Лондон в продължение на три месеца, в резултат на което спести осем лири, но пък задлъжня с петдесет. Също така продадохме големия скрин на един дилър от Кингс Крипт за двайсет лири. От Коледа насам живеехме с парите, получени за скрина.
— Значи, миналогодишният ви доход възлиза на сто и осемнайсет лири — отбеляза госпожица Марси и записа цифрата на листа, но ние побързахме да й припомним, че тези пари нямат никаква връзка с дохода ни от настоящата година. Вече не притежаваме мебели за продан, а Топаз се крие от хората, на които е задлъжняла. Малко е вероятно хонорарите на баща ни да претърпят някаква промяна към по-добро, след като с всяка следваща година закономерно намаляват.
— Дали да не напусна училище? — попита Томас.
Ние, разбира се, в един глас извикахме, че самата мисъл за това е абсурдна, защото неговото обучение не ни коства нищо — получава стипендия, а викарият наскоро му осигури едногодишен безплатен билет за влака.
Госпожица Марси повъртя молива из пръстите си за известно време, а после рече:
— Ако искам да ви бъда полезна с нещо, държа да съм напълно откровена с вас: не можете ли да намалите надницата на Стивън?
Усетих как цялата се изчервявам. Разбира се, ние никога не сме плащали на Стивън — даже не сме си и помисляли да го правим, а сега внезапно осъзнах, че така би било редно (не че имаше откъде да вземем пари, за да заплащаме за труда му).
— Не искам да ми се плаща — тихо произнесе Стивън. — Не бих приел нито пени. Всичко, което съм получил през живота, е оттук.
— Нали разбирате, Стивън е като член на семейството ни — поясних аз.
Изражението на госпожица Марси говореше, че тя изобщо не е сигурна доколко този факт е положителен, но за сметка на това пък лицето на Стивън просветна. После той се засрами и подхвърли, че трябва да провери дали всички кокошки са се прибрали в кокошарника. След като момчето излезе, госпожица Марси рече: