— Правя всичко, на което съм способна. Наистина.
После си помислих, че за Стивън ще е по-добре изобщо да не разбира, че съм влизала в стаята му — не знам, може би защото всяка спалня е строго лично пространство, а може би защото предусещах, че той няма да се чувства комфортно, ако разбере, че съм видяла мизерните условия, в които живее. Лъчите на следобедното слънце проникваха между бръшляновите клонки и хвърляха зелени сенки из цялата стая. Закачените на стената дрехи имаха уморен, почти мъртвешки вид.
Ако оставех писмото тук, Стивън щеше да се досети, че съм била аз, така че в крайна сметка собственоръчно му го предадох — веднага щом се върна от работа. Обясних с възможно най-равнодушен тон как се е озовал пликът у мен, после изтичах нагоре по стълбите. Той ми благодари, но не направи какъвто и да било коментар. Още не знам дали смята да ходи в Лондон, или не.
След вечеря седнах в дневната и започнах да пиша. Толкова бях погълната от дневника си, че изобщо не чух кога баща ми се е върнал и влязъл при мен.
— Здравей — казах и учтиво попитах: — Свърши ли си работата?
— Работа? Каква работа? — възкликна учудено той. — Ходих в Британския музей. — Внезапно посегна да вземе дневника ми. Дръпнах тетрадката и я притиснах уплашено към гърдите си.
— Мили Боже, да не си помисли, че искам да си вра носа в тайните ти? Просто ми се щеше да видя доколко си напреднала със стенографията. Ще ми покажеш ли как става? Ако предпочиташ, напиши на отделен лист „Боже, краля ни пази!“.
Реших, че няма проблем да му покажа дневника си — за всеки случай избрах такава страница, в която липсваха лични емоции и размисли. Откъде да знам дали татко нямаше да се окаже по-проницателен от Саймън и да успее да разгадае написаното? Той се втренчи в листа, после придърпа по-близо свещта и ме помоли да му покажа думите символи.
— Няма такива — отвърнах. — Всичко, което виждаш, са съкращения.
— Лошо, лошо! — нетърпеливо измърмори баща ми, бутна тетрадката встрани и с бърза стъпка пое към стаичката си над централната порта.
Топаз му приготвяше сандвичи с шунка в кухнята. Сподели, че баща ми не е обелил и дума за деня, прекаран в Лондон.
— Е, поне знаем, че не е бил при госпожа Котън — казах, — а в Британския музей.
— Като че това доказва нещо — мрачно отвърна Топаз. — Хората го използват точно с цел тайни любовни срещи. Аз самата веднъж се срещнах с баща ти в залата с мумиите.
Тя тръгна да му занесе сандвичите, защото той сам я беше помолил за това. Когато се върна, ми рече:
— Баща ти се е побъркал, Касандра. Опънал е един лист картографска хартия на бюрото си и ме накара да кажа на Томас да му даде назаем компасите си. Когато му обясних, че Томас отдавна спи, той възкликна: „Ами тогава ми донеси една коза! О, я си лягай! Лягай си, веднага!“ Божичко, наистина ли иска коза?
— Не, разбира се — засмях се. — Става дума за една доста идиотска асоциация — нали се сещаш, „Козата и компасът“ звучи точно като име на някоя кръчма. Обикновено в тези названия не може да се открие никаква логика. И преди съм го чувала да си прави подобни шеги, но винаги съм ги смятала за малко тъпички.
Топаз ми се стори някак разочарована — мисля, че идеята да се впусне в преследване на кози посред нощ й се виждаше доста привлекателна.
Няколко минути по-късно баща ми пристигна в кухнята и заяви, че трябва да вземе компасите дори това да означава, че Томас ще се събуди.