— Не, просто реших да се отбия — отвърнах неопределено.
— Ела да пийнем по чашка шери — предложи ми той. — Тъкмо ще видиш колко добре стои пътническото одеяло върху дивана във всекидневната ми.
Ала аз му отвърнах, че трябва да говоря с госпожица Марси, и забързах след нея. Истинската причина за слизането ми в селото бе тъкмо госпожица Марси.
Тя премина директно към въпроса, който бях намислила да обсъждам с нея.
— Колко се радвам за Стивън! — възкликна веднага госпожица Марси, щом се изпречих пред погледа й. — Да спечели пет гвинеи само за един ден — всъщност почти шест, ако успее да спести колкото се може повече от пътните разходи! Колко мила жена трябва да е тази госпожа Фокскотън! Да се погрижи да му изпрати пари дори за такси!
Не научих нищо интересно. Стивън се отбил при нея, за да й поиска пътеводител на Лондон. В библиотеката нямало такъв, но госпожица Марси му помогнала със съвети. Когато я оставих и си тръгнах, тя продължаваше да се прехласва по прекрасния шанс, който му се бил отворил, и по благородната душа на госпожа Фокскотън. Госпожица Марси не е жена със съвременни възгледи — каквито сме ние двете с Топаз.
Късно вечерта Стивън се прибра.
— Е, как мина? — поинтересува се Топаз за мое огромно облекчение. Бях се зарекла, че за нищо на света няма да му задавам въпроси.
Стивън отвърна, че е хванал точния автобус и се е заблудил за малко из града, докато се опитвал да открие къщата, но само след няколко минути се ориентирал. Госпожа Фокскотън го закарала до гарата със собствената си кола и използвала случая дори да направи специална обиколка, за да му покаже Лондон.
— Беше много мила с мен — добави той. — Изглеждаше доста по-различно, отколкото по време на партито в Скотни и се държа като делова жена. Даже беше облечена в панталони, като мъж. Никога не сте виждали такъв огромен фотоапарат, с какъвто разполага тя.
Топаз го попита с какво е бил облечен по време на фотосеанса.
— С риза и джинси, които госпожата беше приготвила предварително. Но според нея дрехите изглеждали прекалено нови. Даде ми ги, като ми поръча да ходя с тях на работа — така при следващите снимки щели да са точно такива, каквито трябвало да бъдат.
— Значи пак ще ходиш?! — Опитах се да овладея гласа си.
— Да — отвърна кратко Стивън.
Госпожа Ф.К. щяла да изпрати да го вземат, когато успеела да си уреди свободна неделя — най-вероятно това щяло да стане след около месец. После ни описа статуите, сред които го снимала, и добави, че бил поканен да обядва с фотографката и съпруга й.
— Студиото се намира в задната част на къщата им — обясни Стивън. — Невероятна къща! Килимите са като дебел мъх, а подът на хола е покрит с черен мрамор. Господин Фокскотън ме помоли да ви припомня за него, госпожо Мортмейн, мадам.
След тези думи той тръгна да се измие, докато Топаз му приготви вечерята.
— Всичко е наред — каза ми тя, когато останахме насаме. — Явно погрешно съм преценила онази жена.
Стивън се върна в кухнята, продължихме разговора си и всичко отново си беше както преди. Той каза, че искал да ми купи някакъв подарък, но всички магазини били затворени, разбира се.
— Единственото, което успях да намеря, е този шоколад — взех го от една машина за готови закуски на гарата. Не вярвам да е някакъв по-специален вид.
Беше прекалено уморен, за да погълне повече от две-три хапки. Когато отиде да си легне, си го представих как влиза в своята малка, тъмна стаичка, а пред очите му играят картини от фотографското студио на госпожа Фокскотън и богатия й дом. Странно е, като си помисля, че Стивън е виждал неща, които аз още не съм — това го правеше някак независим и зрял.
На следващата сутрин изникна още нещо, върху което трябваше да помисля. Пристигнаха два колета за мен! От скарването ни с леля Милисънт никой не ми беше изпращал колети.
Не можех да повярвам на очите си, когато видях моето име, изписано върху пакетите. Отгоре се виждаха и фирмените знаци на два от магазините на Бонд Стрийт. Нещата, които открих вътре, бяха направо невероятни. В първия пакет имаше огромна кръгла кутия с шоколадови бонбони, а във втория — специална тетрадка за водене на дневник, подвързана със светлосиня кожа и инкрустирана със злато. Страниците — двеста на брой, преброих ги — имаха позлатени ръбове, а на началната и крайната се виждаха сини и златни звездички. (Според Топаз тетрадката струва най-малко две гвинеи.) В нито един от двата пакета не открих картичка, но, разбира се, си спомнях, че Саймън ми беше обещал кутия с бонбони, ако му позволя да хвърли поглед на дневника ми. Предвидливо се беше погрижил и да има къде да пиша продължението му!