За Роуз нямаше нищо.
— Може да ми праща подаръци, защото ме смята за дете — казах на сестра ми. — Сигурно се страхува, че ако изпрати нещо за теб, ти ще откажеш да го приемеш.
— В такъв случай трябва да е голям песимист — с усмивка отвърна Роуз.
— Яж колкото си искаш — предложих щедро. — Ще ми върнеш жеста по-късно, като се сгодиш. Тогава ще получиш цяла дузина кутии с шоколадови бонбони.
Още не бяхме успели да се съвземем напълно от приятната изненада, когато колата на Котънови спря пред замъка. Вътре се виждаше само шофьорът. Донесе ни кутия с парникови цветя и бележка, с която Саймън канеше на следващия ден всички ни — включително Томас и Стивън — на обяд в Скотни. Кутията с цветята не беше адресирана до никого, а бележката бе за Топаз. Мащехата ни отбеляза, че Саймън е направил всичко точно както го изисква доброто възпитание. Тя върна отговор на поканата — приемахме да обядваме в Скотни, но за съжаление не беше сигурна дали Томас и Стивън ще могат да присъстват. Истината беше, че тя не искаше да отказва от тяхно име, без предварително да ги е попитала за мнението им. Томас, разбира се, настоя да отсъства един ден от училище и да дойде, а Стивън отвърна, че по-скоро би умрял, отколкото да се появи отново там.
Трябваше да опиша и второто ни посещение в Скотни — веднага след като то се състоя, но описанието на първи май доста ме изтощи. Сега, когато се връщам назад във времето, виждам главно зеленината на градината, в която прекарахме следобеда — защото бяхме поканени да останем и за следобедния чай. Партито бе изключително приятно и релаксиращо — не изпитах и грам притеснение, както при първото. (Все пак трябва да призная, че вечерното парти бе по-вълнуващо; то изпъква в съзнанието ми като ярко осветения център на някоя тъмна картина — светлина на свещи, лъскав паркет, мастилена нощ, надничаща през прозорците.) Госпожа Котън все още бе в Лондон, затова домакинстваше Саймън. Той се държеше сериозно, дори сковано и разговаряше главно с Топаз и баща ми. Беше изненадващо официален дори с Роуз. Аз обаче не мога да се оплача — отношението му към мен си беше същото. Нийл беше взел Томас под крилото си — докато бяхме на масата, непрекъснато го окуражаваше да се тъпче, а после двамата се отправиха към корта в градината за партия тенис. Нийл покани Роуз и мен да се включим в играта, но сестра ми отказа, защото не бе тренирала, откакто напусна училище. Двете с нея решихме да пообиколим наоколо и скоро се озовахме в най-голямата оранжерия на имението. Беше прекрасно да усещаме тежкия топъл въздух, наситен със землист аромат. Имахме чувството, че сме в някакъв само наш свят, напълно отделен от този на останалите.
— О, Касандра, то наистина ще се случи, нали? — възкликна внезапно сестра ми. По лицето й се бе изписало същото изражение, както в навечерието на всяка Коледа, когато окачваме чорапите си над камината.
— Сигурна ли си, че го искаш? — попитах, а после осъзнах, че въпросът ми беше безсмислен — повече от очевидно бе, че Роуз е твърдо решена да го стори.
За моя голяма изненада обаче тя дълго мисли, преди да ми отговори, а очите й не се отместваха от Саймън, който седеше в другия край на градината и разговаряше с татко и Топаз.
— Да, напълно съм сигурна — рече най-сетне тя, а гласът й прозвуча някак рязко. — До този момент всичко ми изглеждаше като приказка, която сама си измислям. Сега обаче я изживявам наистина. Трябва да се случи. Ще стане.
— Ами и на мен ми се струва, че ще стане — казах й. Бях искрена, но, от друга страна, оранжериите винаги ме зареждаха с някакво чувство на очакване.
Нийл настоя Томас да вземе още един пушен бут, а към него добави и шест бурканчета сладко. Татко запротестира, но колкото от кумова срама — настроението му бе превъзходно. Зае цял куп книги от Саймън и веднага щом се прибрахме вкъщи, се оттегли с тях в стаичката си.
Следващото вълнуващо преживяване бе пикникът, който организираха Саймън и Нийл. Двамата Котънови ни навестиха съвсем неочаквано. Татко отново бе отишъл в Лондон (без да ни дава каквито и да било обяснения), а Топаз си намери някакво извинение и остана у дома, така че присъствахме само Роуз и аз. Качихме се в колата и отидохме до морето. Не беше типичен английски пикник, защото Нийл приготви пържоли на открит огън — това се наричало „барбекю“, както ни осведомиха. Пържолите бяха препечени отвън и полусурови отвътре, но цялото преживяване бе абсолютно романтично. В този ден Саймън изглеждаше по-млад и по американец от всякога. Двамата с Нийл се впуснаха в спомени за пикника, който си организирали като малки момчета — още преди родителите им да се разделят. Предполагам, че им предстоят дълги дни на повторно взаимно опознаване, но съм готова да се закълна, че Нийл е силно привързан към брат си. Що се отнася до Саймън — трудно е да се каже, — той е много по-прикрит и резервиран. И двамата са еднакво мили, но Нийл е по-открит и по-непосредствен. Въпросния ден се държа добре дори с Роуз — е, поне през по-голямата част от времето, но не виждам кой не би се държал мило с нея, при положение че тя се представяше в най-добрата си светлина. Може би морето и мирисът на печени на жар пържоли бяха причината сестра ми да се отпусне и да се превърне в предишната лъчезарна личност, която познавах. Тя се смееше, лудуваше и дори се спусна по корем надолу по една пясъчна дюна. Не се изкъпахме в морето, защото не се бяхме сетили да си вземем бански костюми, но не беше голям пропуск, тъй като водата и без това бе леденостудена.