Беше очевидно, че Саймън е във възторг от сестра ми.
Късно следобед, докато Роуз бе във вихъра си, Саймън се обърна към брат си и го попита:
— Виждал ли си някога такава промяна у някоя девойка?
— Не, но признавам, че е към добро — отвърна Нийл. Усмихна се на Роуз, а тя му отговори със смешна муцунка. В този момент бях сигурна, че двамата наистина изпитваха приятелски чувства един към друг.
— А ти смяташ ли, че съм се променила към добро? — обърна се Роуз към Саймън.
— Чудя се. Дали да не кажем, че тази Роуз, която виждаме днес, е идеална за морския бряг и слънчевата светлина, а другата Роуз е перфектна за блеснали полилеи и вечерни партита? И може би трябва да добавим, че най-хубавото от всичко е да открием, че Роуз има не едно, а няколко лица?
Беше вперил своите очи право в нейните, докато говореше. Сестра ми устоя на погледа му. Но този път тя не го гледаше както по време на вечерята в Скотни Хол — сега в очите й нямаше и следа от флирт, бяха широко отворени и открити, и много трогателни. След кратко мълчание тя се усмихна сладко и каза:
— Благодаря ти, Саймън.
— Време е да си тръгваме — рече Нийл.
Мина ми през ума, че и той като мен е усетил важността на този момент и нарочно го прекратява. По обратния път Нийл се заяждаше с Роуз както обикновено, а тя просто го игнорираше. Беше жалко, като се имаше предвид колко добре се бяха държали един към друг по време на пикника.
Шофираше Саймън. Роуз седеше на предната седалка до него. Не разговаряха много — Саймън много внимава, когато кара. На мен ми беше забавно да седя до Нийл. Той ми разказа редица интересни неща за живота в Америка. Струва ми се, че там хората си прекарват чудесно, особено момичетата.
— Роуз и аз сигурно изглеждаме много задръстени в сравнение с американките — подметнах.
— Е, едва ли бих ви нарекъл задръстени — засмя се Нийл. — Дори мадам, с нейните вечни физиономии, не е такава — добави той, кимайки по посока на сестра ми. — Не, никога не бих нарекъл някой от вашето семейство задръстен или неоригинален, но… О! Предполагам, че официалността е дори във въздуха, който дишате тук. Чак и селата в Англия сякаш се придържат към някакъв протокол. Дори и ти самата не правиш изключение, въпреки че си толкова сладка.
Попитах го какво точно разбира под „официалност“. Нийл се затрудни да намери точните думи, с които да ми обясни, но схванах, че в понятието се включват резервираността и „някаква непроницаемост“.
— Не че това има съществено значение, разбира се — побърза да добави той. — Англичаните са голяма работа.
Ето какво най-много харесвам у Нийл — шегува се по адрес на добрата стара Англия, но винаги внимава да не засегне чувствата на англичаните.
После отново заговорихме за Америка и той ми разказа за едно свое пътешествие с кола от Калифорния до Ню Йорк. Разстоянието, което пропътувал, било към четири хиляди километра. Пристигал в някое малко градче по залез-слънце и подминавал жилищните квартали, потънали в зеленина — с клонести дървета и тучни поляни. Описа ми къщи без огради помежду им, както и местни жители, насядали по терасите пред домовете си на фона на светналите прозорци. После минавал през централната улица, пълна с магазини и неонови реклами, святкащи на фона на тъмното синьо небе. Трябва да призная, че никога преди не бях възприемала неоновите светлини като нещо особено романтично, но когато Нийл говореше за тях, те ми изглеждаха точно такива. Хотелите трябва да са прекрасни — дори и в малките градчета имало поне по един хотел, предлагащ стаи със самостоятелна баня, а всеки пътник би могъл да се нахрани до насита в места, наречени кафетерии. Разказа ми каква е природата във всеки един от щатите, през които минавал — оранжевите горички на Калифорния, кактусите в пустинята и огромния равен Тексас, старите градове на юг, където от дърветата висели фъндъци сиво-зелен мъх — това описание особено ми хареса. Докато пътувал, сезоните сякаш се сменяли пред очите му — тръгнал от Калифорния с нейното оранжево лято, а бил посрещнат от ледения зимен вятър на Ню Йорк.