Нийл твърдеше, че подобно пътуване ти дава възможност да почувстваш Америка изцяло. Неговият разказ ме накара да си представя този огромен континент по-живо, отколкото го бях правила някога с помощта на всички книги, които бях чела, и всички снимки, които бях видяла. Америка бе така дълбоко проникнала в него, че когато минавахме през някое селце и Нийл възкликваше: „Да, много е красиво!“, той всъщност виждаше Америка и си мислеше за Америка. Признах му, че и аз се опитвам да „видя“ неговата страна. Ако е възможно да прочетеш мислите на другиго чрез телепатия, защо тогава да не можеш да видиш и гледките, които рисува съзнанието на този друг човек?
— Да се концентрираме тогава — каза Нийл и хвана ръката ми под одеялото, което бяхме наметнали върху коленете си. Затворихме очи и се концентрирахме възможно най-силно. Мисля, че онова, което видях, бяха картини, нарисувани от повлияното от разказите му мое въображение, но същевременно се усетих волна и свободна. Когато отворих очи, полята и храстите, и дори небето изглеждаха толкова близко, че сякаш ме притискаха. Когато споделих това с Нийл, той ме погледна озадачено и каза, че точно такова усещане имал през цялото време, откакто бил пристигнал в Англия.
Дори след като престанахме да се концентрираме, той продължи да държи ръката ми, но не мисля, че в това имаше някакъв скрит смисъл. По-скоро ми се струва, че е типично американски навик. Като цяло жестът беше чисто приятелски и ме караше да се чувствам комфортно, макар от време на време през тялото ми да пробягваше някаква особена тръпка.
Пристигнахме в замъка по тъмно. Поканихме двамата братя да влязат, но те отвърнаха, че трябвало да се прибират, защото очаквали госпожа Котън да се върне същата тази вечер.
Татко се прибра, докато разказвах на Топаз как е минал денят ни. (Не отрони нито дума за това какво е правил и как е прекарал в Лондон.) Пътувал в едно купе с госпожа Котън и я поканил на вечеря следващата събота — заедно със Саймън и Нийл, разбира се. За пръв път видях Топаз истински ядосана.
— Как можа, Мортмейн?! — почти изкрещя тя. — С какво ще ги нахраним? И на какво ще им сервираме яденето? Много добре знаеш, че трапезарията е празна.
— О, ще им предложим омлет с шунка в кухнята — отвърна равнодушно баща ми. — Едва ли ще имат нещо против. Смятам, че бутът, който ни подариха, е достатъчно голям, за да има и за тях.
Загледахме го втренчено, обзети от пълно отчаяние. Добре, че Роуз не беше при нас, защото със сигурност щеше да хвърли нещо по него — той изглеждаше вбесяващо арогантен. Но после изведнъж омекна.
— Просто чувствах, че… трябваше… — Цялата неуместна храброст бе изчезнала от гласа му. — Тя ни покани на вечеря в Скотни другата седмица и аз… Мили Боже, имам чувството, че напълно съм изкуфял — съвсем забравих, че нямаме мебели. Не можете ли да измислите нещо?
Татко погледна умолително към Топаз. Не понасям, когато започне да се самоунижава — прилича ми на лъв, който присяда на задните си лапи и очаква някой да благоволи да му подхвърли парче месо (не че някога съм виждала лъв в подобно положение). Топаз внезапно смекчи яростта си.
— Не се тревожи, все ще се справим някак си. В известен смисъл дори е забавно — един вид предизвикателство… — Опитваше се да използва най-нежния си контраалт, но гласът й потрепваше. Изпитах желание да я прегърна.
— Да отидем да хвърлим един поглед на трапезарията — прошепна в ухото ми тя, докато татко дояждаше вечерята си.
Взехме по една свещ и тръгнахме натам. Не знам на какво се беше надявала Топаз, но така и не го открихме — във всекидневната нямаше друго, освен празно пространство. Бяхме продали дори и килима, заедно с всичките мебели.
— От капака на рояла би излязла оригинална маса — отбеляза замислено Топаз.
— Да, а татко ще изрисува клавиши върху него, така ли? — засмях се.
— Не може ли да седнем върху възглавници на пода? Със сигурност няма да съберем достатъчно столове.
— И възглавниците не са достатъчно. Разполагаме единствено с достатъчно под.
Разсмяхме се така, че чак восъкът от свещите закапа върху дланите ни, и ни стана по-добре.