— По-добре да се преобуеш в банята — казах на Нийл — и да слезеш през кулата. Покажи му как да стигне обратно дотам, Томас, а после остани да ни светиш с лампата. Ще се срещнем при рова, Нийл.
Подадох му шортите и хукнах да се преоблека. Докато тичах към съседната стая, чух Саймън да вика подире ми:
— Приятно къпане!
Двамата с Роуз седяха до прозореца и изглеждаха много доволни.
Още докато се преобличах, осъзнах на каква лудост щях да се подложа — самата мисъл за студената вода ме караше да потръпвам от ужас. Заслизах към кухнята, облечена само в банския си костюм, и се чувствах като ескимос, поел към ледения ад.
Нямах никакво намерение да се показвам на възрастните — банският ми беше твърде умалял, затова минах през руините в задната част на кухнята. Точно зад тях има едно мостче, което отвежда към полето. Седнах на него, като се стараех да не докосвам водата със стъпала. Нийл не беше слязъл — луната се издигаше високо и ми помагаше да видя целия ров. Снопове лунна светлина пресичаха ливадата и гледката бе толкова неземна, че аз напълно забравих страха си от студеното. Колко различна може да бъде луната! Понякога е бяла, друг път — златиста, трети път — сребриста, като тази вечер.
Водата в рова беше тъмна, но със златни и сребърни отблясъци. Среброто идваше от луната, а златото — от осветените прозорци на замъка. После се появи Томас, понесъл газената лампа в ръка, и нов златен поток се вля във водата. Веднага след брат ми се появи и Нийл, изглеждаше много висок в черните плувни гащета.
— Къде си, Касандра? — извика той.
Отвърнах високо, че идвам, после топнах пръстите си във водата, за да свикна с най-лошото. Беше още по-студено, отколкото бях предполагала, и намерението ми да се хвърля смело в рова и да стигна с плуване до Нийл моментално се изпари. Така че поех през зелените жита, потръпвайки от хладния им допир, после седнах на отсрещния бряг и подхванах интелигентен разговор. Освен че се страхувах да се потопя в ледения ад, под краката си чак усещах, че трябва да удължа разговора ни колкото се може повече, за да дам достатъчно време на Роуз — знаех, че още щом се потопим във водата, ще се озовем обратно на брега.
Заговорих за красотата на нощта. Разказах му забавната история за опита ми да преплувам рова, седнала в плетен кош за дрехи, след като за пръв път бях прочела за примитивните лодки от преплетени върбови клонки. После се прехвърлих на добре изпитаната тема за Америка, но той ме прекъсна с думите:
— Предполагам, че нарочно го усукваш, за да отложиш момента на потапянето си във водата. Аз обаче смятам вече да влизам. Достатъчно дълбоко ли е за гмуркане?
Отвърнах, че да, стига да внимава.
— Гледай да не затънеш в тинята на дъното — предупреди го Томас.
Нийл колебливо се гмурна, после почти веднага показа глава на повърхността и извика:
— Боже, тук наистина е студено! Невероятно, като се има предвид какъв топъл ден беше днес.
— Чудя се дали изобщо да влизам — рекох аз. — Доста ядох и стомахът ми тежи.
— Няма да се измъкнеш с подобни оправдания — каза Нийл. — Идеята беше твоя. Или влизай, или ще те бутна насила. Хей, вярно, че водата е студена, но се понася.
Заговорих мислено с Бога:
„Моля те, Боже, помогни ми! Правя го заради сестра си. Затопли водата поне мъничко.“ Но, разбира се, знаех, че молбата ми няма да бъде изпълнена. Последната ми мисъл, преди да скоча, бе, че краят ми наближава.
Беше истинска агония — все едно, че ме деряха с ледени ножове. Заплувах с бясна скорост, неуспешно опитвайки се да убедя сама себе си, че скоро ще се почувствам по-добре, че ще ми стане по-топло. Нийл плуваше редом с мен. Сигурно съм изглеждала твърде мрачна, защото по едно време той попита:
— Добре ли си?
— Почти — едва успях да продумам и се изтеглих върху малкото дървено мостче, откъдето първоначално бях тръгнала.
— Веднага се връщай във водата и не спирай да плуваш! — заповяда ми той. — В противен случай бягай вкъщи и се преоблечи. О, хайде де! Ще видиш, че ще свикнеш.
Отново се спуснах във водата — този път като че ли не беше толкова зле. Когато доплувахме под прозорците на всекидневната, вече бях почнала истински да се забавлявам. Топаз и викарият, застанали в жълтия правоъгълник на прозореца, ни наблюдаваха с интерес. На прозореца над тях обаче нямаше никой — Роуз и Саймън бяха изчезнали. Надявах се, че бяха прекалено погълнати един от друг, за да имат време да погледнат навън. Приближихме до стъпалата на ъгловата кула. Томас беше изчезнал. Молех се да не му е скимнало да отиде при Роуз и Саймън.