Когато завихме към предната част на замъка, изведнъж потънахме в тъмнина — нямаше светещи прозорци, нито газени лампи, които да очертават пътя ни, единственият ни помощник беше луната. Заплувахме по гръб — така ни беше по-лесно да виждаме тъмните крепостни стени — никога преди не ми се бяха виждали толкова високи, както тази вечер. Леките вълнички се разбиваха с плясък в стените и от тях се носеше специфичният мирис — като при приближаваща буря през летен ден, примесен с този на загнили водорасли. Попитах Нийл как би описал тази миризма, но той кратко отвърна:
— О, предполагам, че мирише просто на влажни камъни.
Стори ми се, че му се ще да мисли за нещо друго — за вряло олио, изсипвано върху главите ни от бойните кули например. Всичко, свързано с отбранителните функции на замъка, му беше адски интересно. Когато се изравнихме с къщичката на вратаря над главната порта, той ме попита как действа механизмът на подвижния мост и се разочарова, като разбра, че не е от онези, които се вдигат и спускат. Наричаме го „подвижния мост“ само за да го различаваме от моста на Белмот. После Нийл поиска да разбере какво е довело до разрушението на част от стените и много се ядоса на пуританите на Кромуел, когато му казах, че точно те са свършили тази работа.
— Срамота! — възкликна той, без да откъсва поглед от високата купчина камъни. Отбелязах, че за първи път го виждам да се вълнува във връзка с нещо старо.
— О, причината, поради която харесвам това място, е не защото е старо — отвърна Нийл. — Просто все ми се струва, че навремето тук е било голям купон!
Гмурнахме се под моста на Белмот и се озовахме от южната страна на могилата. Тук няма руини, градината се спуска директно до водата. Във въздуха се носеше омайващият аромат на цъфнал шибой. Казах си, че никога преди не съм виждала цветя да растат точно над главата ми — беше приятна промяна да съзираш първо стъблата на цветята, после долната част на самия цвят.
Чувствах се уморена, затова отново се отпуснах по гръб и се оставих на течението. Нийл направи същото. Звездите трепкаха в небето над нас, а откъм всекидневната се разнесе звукът на пианото — викарият свиреше „Водна сюита“ на Хендел. Предполагам, че я бе избрал специално заради нас. Много мило от негова страна, наистина. Как ми се щеше да можех да прекарам часове така — легнала по гръб във водата, унесено заслушана в звуците на пианото, но отново ми стана студено и се наложи да се върна към бързото темпо на плуване.
— Вече направихме пълен кръг около замъка — казах на Нийл, когато отново стигнахме до малкото дървено мостче. — Сега наистина трябва да си почина.
Той ми помогна да изляза на брега и двамата заскачахме по натъркаляните по земята камъни към задната част на къщата. Седнахме, облегнали гръб на стената на кухнята. Слънцето я беше напекло през деня и сега тухлите излъчваха благословена топлина. Луната ни осветяваше изцяло. По главата и раменете на Нийл се виждаха парченца от наситенозелени водорасли — изглеждаше прекрасен.
Помислих си, че цялото това плуване около шестстотингодишния замък под снопове лунна светлина, музика и мирис на разцъфнал шибой наистина бе допринесло за създаването на една особено романтична ситуация. Колко жалко, че двамата с Нийл не бяхме влюбени един в друг. Зачудих се дали не трябваше да накарам Роуз и Саймън да поплуват вместо нас, но после реших, че студената вода е все пак убиец на чувствата, защото, когато Нийл ме прегърна през раменете, усещането не бе дори наполовина толкова вълнуващо, колкото когато бе държал ръката ми под пътническото одеяло на връщане от пикника. Не знам, може би нещата щяха да се променят към по-добро, ако бяхме разполагали с достатъчно време, но в следващата минута чух Топаз да вика името ми — нямах представа къде е, докато не видях светлината на газената лампа на Томас на моста на Белмот. После чух силния глас на баща ми — уведомяваше ме, че отиват да разведат викария и госпожа Котън из могилата и старата кула.
— Внимавай да не настинеш! — достигна до мен предупреждението на Топаз.
Нийл отвърна:
— Веднага ще я изпратя да се преоблече, госпожо Мортмейн.
— Но на мен не ми е студено! — опитах се да възразя.
Страхувах се, че времето може да не е било достатъчно за Роуз.
— О, напротив, студено ти е. Цялата трепериш. Аз също. — Нийл свали ръка от раменете ми и се надигна. — Хайде, ставай. Откъде да си вземем сухи хавлии?
Никога такъв обикновен въпрос не ме е удрял право в слънчевия сплит, сега обаче се случи точно това. Хавлии! С толкова малко хавлиени кърпи разполагаме, че в дните, в които перем, просто се отърсваме от водата и изчакваме да изсъхнем.