— Нищо… ама нищо ли не му плащате? Осигурявате му само храна и подслон?
— Не плащаме нищо и на себе си — прекъсна я троснато Роуз и до известна степен в забележката й имаше логика.
Ала истината бе, че никой от нас не работеше толкова, колкото Стивън, и не спеше в тъмен малък килер, залепен за кухнята.
— Освен това наистина намирам за обидно да обсъждаме бедността си пред госпожица Марси — продължи гневно Роуз. — Мислех, че просто ще я помолим да ни даде съвет как да припечелим нещо.
Отне ни доста време, докато успокоим Роуз с нейната наранена гордост, както и дълбоко засегнатата госпожица Марси впрочем. После се съсредоточихме върху възможностите да се спечели някоя и друга лира.
Топаз пресметна, че не може да изкарва повече от четири лири на седмица от позиране в Лондон — дори и те били много, а разходите й за храна и квартира били три лири. Освен това щяло да й се налага да си купува прилични дрехи, както и билети до провинцията поне два пъти месечно.
— Пък и не искам да отивам в Лондон — заключи патетично тя. — Писна ми да съм модел. Докато съм там, Мортмейн ужасно ми липсва. А и той има нужда от мен тук — аз съм единствената, която умее да готви.
— Това едва ли е от особено значение, като се има предвид, че нямаме какво да готвим — отбеляза Роуз. — Аз мога ли да печеля пари като модел?
— Страхувам се, че не — отвърна Топаз. — Имаш разкошно тяло — прекалено хубаво, за да представлява интерес за някой художник. Пък и няма да имаш достатъчно търпение да седиш неподвижно часове наред. Предполагам, че ако не се появи някаква друга възможност, все пак ще трябва да отида в Лондон. Бих могла да изпращам по около десет шилинга на седмица.
— Ами това е прекрасно! — възкликна госпожица Марси и побърза да отбележи: „Госпожа Мортмейн: потенциални десет шилинга седмично“.
— Но не съм съгласна да го правя целогодишно — твърдо отбеляза Топаз. — Не бих издържала, а и няма да ми остава време за моите собствени картини. Аз, разбира се, бих могла да продам някои от тях.
Госпожица Марси кимна и много любезно се съгласи:
— Би могла, разбира се. — После се обърна към мен.
На един дъх я информирах, че напредвам по отношение на стенографията, но все още съм далеч от желаната скорост. Освен това не мога да печатам и шансът да намеря пишеща машина в този затънтен край, за да се науча да работя на нея, е равен на нула.
— В такъв случай, въпреки че се занимаваш с писане, се страхувам, че не можем да разчитаме на теб — произнесе дълбокомислено госпожица Марси. — Томас, разбира се, също ще бъде безполезен през следващите две-три години. Роуз, скъпа?
Да бъдем честни: ако някой от това семейство не може да бъде включван в сметките, когато става въпрос за изкарване на пари, то това е сестра ми. Защото, макар да умее да свири малко на пиано и да пее наистина прелестно и макар, разбира се, да е доста мила по характер, не притежава никакви истински таланти.
— Дали не бих могла да се справя с гледането на деца? — допусна Роуз.
— О, не! — побърза да възрази госпожица Марси. — Искам да кажа, скъпа… ами не мисля, че подобно занимание би ти подхождало.
— Тогава ще се кандидатирам за прислужница в Скотни Хол — промълви Роуз.
Изглеждаше така, сякаш вече се е заизкачвала по стъпалата, водещи към ешафода.
— Ама, прислужниците трябва да са опитни, скъпа — рече госпожица Марси, — а и имам чувството, че баща ти няма да се съгласи с подобно нещо. Не можеш ли да бродираш красиво например?
— И върху какво ще бродирам? — запита Роуз. — Върху зебло?
Тук е мястото да спомена, че когато става въпрос за бродиране, Роуз е безнадежден случай.
Госпожица Марси не откъсваше отчаяния си поглед от списъка.
— Страхувам се, че засега скъпата Роуз също може да бъде считана за нула — отбеляза с въздишка тя. — Остана само господин Мортмейн.
Роуз извика:
— Ако аз съм нула, то баща ми трябва да е двойна нула!
Госпожица Марси се приведе напред и приглушено изрече:
— Скъпи мои, знаете, че се опитвам да ви помогна. Ще ми кажете ли най-сетне какво е истинското състояние на господин Мортмейн? Да не би… да не се е… пропил?
Толкова силно и дълго се смяхме на това предположение, че Стивън надникна в кухнята, за да разбере каква е шегата.
— Бедничкият Мортмейн! — възкликна Топаз. — Като че ли може да си позволи да си купи бутилка бира! Пиенето струва пари, госпожице Марси.