Използвам за пръв път прекрасната тетрадка с кожена подвързия, която Саймън ми бе изпратил по пощата, както и химикалката, която ми даде вчера. Червена химикалка и златистосиня тетрадка — нима може да има нещо по-вдъхновяващо от това? Но на мен сякаш ми беше по-удобно с късия молив и евтината тетрадка, която ми беше купил Стивън навремето… Затварям очи и се унасям — пренасям се назад, в миналото, или политам напред, в бъдещето, умът ми не знае почивка. И противно на всякаква логика откривам, че копнея за миналото повече, отколкото за бъдещето. Спомням си колко често сме били гладни и премръзнали от студ, после започвам да се сещам за всички благини, които се бяха изсипали върху ни — и въпреки това продължавам да изпитвам носталгия по миналото. Откачена работа! Странно е и друго — изпаднала съм в някаква тъпа апатия, когато би трябвало сърцето ми да пее от щастие. Може би ако започна да пиша, ще открия какво не е наред с мен.
Измина само седмица, откакто Роуз и Топаз отидоха в Лондон. Госпожа Котън покани и мен. Сестра ми и мащехата ми са отседнали в новия й апартамент на Парк Лейн, но някой трябваше да остане тук, за да се грижи за мъжете. Освен това, ако бях приела поканата й, тя сигурно щеше да реши, че трябва да купи дрехи и на мен заедно с чеиза и сватбения тоалет на Роуз. Госпожа Котън е много щедра и невероятно тактична. Вместо да ни даде пари, тя настоя да купи от нас палтото от боброва кожа и плати за него двеста лири. Що се отнася до дрехите на сестра ми, бъдещата й свекърва постави нещата по следния начин:
— Скъпа моя, винаги съм искала да имам дъщеря, за която да купувам тоалети — позволи ми да дам своя дял за твоето щастие.
Бях доста изненадана, че Топаз се съгласи да отиде в Лондон, но вечерта, преди тя и Роуз да заминат, двете проведохме доста интересен разговор. Влязох в спалнята й, натоварена с дрехите, които бях изгладила за нея, и я видях да седи на леглото до отворения куфар, с втренчен в пространството поглед.
— Няма да отида — рече, а гласът й бе спаднал до трагичен баритон.
— Мили Боже, защо? — попитах я.
— Защото мотивите ми са непочтени — отвърна тя. — Не спирам да си повтарям, че за Мортмейн ще бъде добре да остане тук сам, без мен, а също и че трябва да видя някои от приятелите си в Лондон, да подновя артистичните си интереси, да стана по-забавна. Но истината е, че искам да държа под око онази жена и да се уверя, че той не се среща тайно с нея. Това е просто отвратително. Не, няма да отида.
— Не виждам как можеш да се откажеш в последния момент — казах. — Освен това винаги би могла да сключиш примирие с гузната си съвест, като просто не държиш госпожа Котън под око. Топаз, наистина ли мислиш, че татко е влюбен в нея? Нямаш никакви доказателства.
— Но вярвам на очите и ушите си. Не си ли ги наблюдавала, когато са заедно? Той я слуша така, сякаш всичко, което тя казва, му е изключително интересно, и не само я слуша, ами и говори! Казва й повече за една вечер, отколкото на мен за цяла година.
Припомних й, че баща ми почти не общува с когото и да било от нас.
— Но защо? Какво ни липсва? Бях почнала да си мисля, че той е мрачен по рождение, че не може да се промени, но след като го видях как пуска в ход всичкия си чар пред Котънови…
Бог ми е свидетел, че не съм очаквала да водя лек живот, когато се омъжвах за него… Бях подготвена дори да посегне да ме бие… Но не понасям мрачността му.
Не беше сега моментът да й кажа, че тази дума звучи неестествено.
— Може би госпожа Котън ще се върне в Америка с Нийл — допуснах.
— О, не. Наела е апартамента за срок от три години. Господи, каква глупачка съм! Нима мога да ги спра да се срещат, дори да отседна в дома й? Има стотици места, където могат да се виждат. Най-вероятно Мортмейн ще поднови интереса си към Британския музей.
Трябва да призная, че поведението на баща ми наистина ми изглеждаше съмнително — не беше ходил в Лондон нито веднъж, откакто госпожа Котън се бе върнала в Скотни.
— В такъв случай нямаш никакъв проблем да отидеш — казах. — Искам да кажа, не виждам как ще следиш домакинята си, при положение че няма да можеш — дори и да искаш.
— Права си. — Топаз въздъхна тежко и започна да сгъва нощницата си. После внезапно стана, приближи до прозореца и се загледа към къщичката на вратаря.