Обичам те. Моля те, пиши често на твоята Роуз.
P.S. Разполагам със собствена баня. Хавлиите се сменят всеки ден — меки са и с цвят на праскова. Когато се почувствам самотна, отивам и сядам там. Не излизам, докато не усетя, че настроението ми се е оправило.“
Това е първото писмо, което съм получавала от сестра си. Не сме се разделяли, откакто се помня — с изключение на един-единствен случай, когато Роуз беше болна от скарлатина. Писмото й не е в типично неин стил — никога преди не ме е наричала „скъпа“ например, — но въпреки това в него личи дълбоката й привързаност към мен. Може би е толкова словоизлиятелна, защото й липсвам. Бих казала, че това е знак за красива душевност, след като едно момиче, което е влюбено и заобиколено от целия онзи блясък, въпреки всичко се чувства самотно, защото сестра му не е край него.
Представяте ли си костюм, който струва трийсет и пет гвинеи! Това прави трийсет и шест лири и петнайсет шилинга! Не знаех, че някои дрехи могат да струват толкова много — при тези цени Роуз наистина е права, като казва, че за хиляда лири няма да се сдобие с кой знае колко много тоалети, не и когато добавиш всичките му там шапки и обувки, и бельо. Бях си представяла, че сестра ми ще има купища дрехи — човек може да си купи такива прелестни неща само за две-три лири всяко. Но може би усещането е съвсем различно, когато знаеш, че черният костюм, в който си облечена, струва цяло състояние! Сигурно е като да носиш истински бижута. Роуз и аз винаги сме се чувствали по-специални, когато сме си слагали тъничките златни верижки с перлени сърчица. Когато и те трябваше да бъдат продадени, нададохме вой до небесата.
Хиляда лири за дрехи — колко ли време биха могли да преживеят бедни хора с тези пари! И колко дълго самите ние бихме могли да изкараме с подобна сума. Странно, никога не съм възприемала нашето семейство като бедняци — искам да кажа, че никога не съм изпитвала съжаление към някой от нас, така както ми е било жал за просяците или безработните. Макар че в действителност положението ни беше по-трагично от тяхното — нито имахме работа, нито от кого да просим.
Не мисля, че бих могла да погледна, който и да е просяк в лицето, ако знам, че само дрехите ми струват хиляда лири… От друга страна пък, госпожа Котън със сигурност нямаше да даде тези хиляда лири на бедните, ако не ги беше похарчила за Роуз, така че сестра ми спокойно можеше да се наслаждава на тоалетите си. И аз с най-голямо удоволствие бих приела да износвам дрехите на Роуз, купени от магазините за конфекция. Трябва да се засрамя — отвратително е да се радвам, че богатите робуват на предразсъдъци и харчат луди пари за дрехи само защото аз ще получа онези, които те ще изхвърлят от гардеробите си.
Исках да препиша в дневника си и едно писмо от Топаз, но то е забодено в кухнята. Изпълнено е главно с инструкции за готвене — изкуство, в което се оказах по-невежа, отколкото предполагах. По времето, когато Топаз още позираше за известни художници, нямахме проблем да се справяме с готвенето, защото тогава дневното ни меню се състоеше главно от хляб, зеленчуци и яйца. Но сега можем да си позволим да ядем месо и резултатите от усилията ми понякога са наистина трагични.
Дори поддържането на къщата в чист и подреден вид се оказа по-сложно, отколкото бях допускала — винаги съм помагала на Топаз, но никога не ми се е налагало да организирам всичко сама. Чак сега все повече и повече разбирам колко много работа е вършила мащехата ни.
Писмото й изглежда така, сякаш е писано с пръчка — Топаз винаги използва дебела химикалка с оранжево мастило. Открих шест правописни грешки. След полезните готварски съвети следват няколко думи за първото им посещение в театъра — според мащехата ми пиесата не била „значима“, дума, която отскоро присъства в речника й. Архитектурните проекти на Обри Фокскотън са значими, но фотографиите на Леда Фокскотън не са — Топаз се съмнява в мотивацията им. Милата Топаз! Писмото й е точно като нея самата — три четвърти мила чистосърдечност и една четвърт майтапи. Надявам се шеговитият тон да означава, че се чувства по-щастлива — защото, откакто беше започнала да се тревожи във връзка с баща ми, чувството й за хумор се проявяваше все по-рядко и по-рядко. Освен това от месеци не беше свирила на лютня, нито пък бе общувала с природата.
Писмото й завършваше с думите, че ще се върне у дома веднага щом татко покаже някакви признаци, че тя му липсва. За нещастие, такива признаци не се забелязват. Има и нещо друго — баща ми е много по-малко раздразнителен в нейно отсъствие, отколкото когато Топаз е край него. Е, не може да се каже, че е станал голям приказливец. С него се виждаме само когато се храним. През останалото време той или се разхожда, или се затваря в стаичката си (когато излиза обаче, заключва вратата и взема ключа със себе си — нещо ново за него). Със съжаление трябва да отбележа, че се е заел да препрочита цялата колекция от детективски романи, която е в наличност в селската библиотека. Освен това прекара един ден в Лондон. Докато го нямаше, реших, че е абсурдно да се страхуваме да му задаваме въпроси, затова, щом се върна, го попитах с усмивка: