— Как беше в Британския музей?
— О, аз не бях там — отвърна той с доста любезен тон. — Днес ходих до… — Тук внезапно млъкна и ме изгледа втренчено, сякаш бях някое особено опасно животно, което току-що се е изпречило на пътя му. После, без да каже нито дума повече, се врътна и излезе.
Копнеех да извикам подире му: „Татко, я стига с тези глупости! Да не би да се видиотяваш?“ Но се сетих, че ако човек се видиотява, то той е последният, пред когото този факт трябва да бъде споменат.
Изведнъж се сепнах. Дали баща ми наистина откачаше? Не, разбира се, че не. Даже тайно се надявах, че може отново да е започнал да пише — на два пъти ме помоли да му занеса мастило. Но пък е странно, че взе и моите цветни тебешири — или по-точно онова, което е останало от тях, както и едно старо томче с инфантилни истории. Освен това, когато излиза на разходка, обикновено носи със себе си един остарял пътен справочник на Брадшоу.
Като цяло обаче се държеше нормално. Въздържаше се от негативни коментари във връзка с готвенето ми — което със сигурност е доказателство, че е способен да се контролира.
Колко арогантна бях преди! Спомням си, че в самото начало на този дневник си обещах да опиша баща си по-късно — исках да пресъздам образа в целия му колорит. Да опиша татко! Та аз не знам нищо за него! Нито пък за когото и да било другиго! Не бих се изненадала, ако науча, че дори Томас Води двойствен живот — макар да изглежда, че единственото, с което се занимава, е писането на домашни и задоволяването на вълчия си апетит. Колко хубаво, че най-сетне мога да му предложа достатъчно храна, за да го заситя — всеки път, когато му сервирам, препълвам чинията му догоре.
Ами Стивън? Не, не мога да пресъздам образа дори на Стивън. Животът ни изненадва със своите неочаквани обрати. Страхувах се, че ще ми бъде трудно да прекарвам толкова време насаме с него. Но след като Роуз и Топаз заминаха, татко все така се затваряше в стаичката си, а брат ми — в своята, за да се занимава с уроците си. На практика прекарвах всяка вечер само със Стивън. Противно на притесненията ми, се чувствах невероятно комфортно в негово присъствие. След като се нахраним, той ми помага да почистим масата, после обикновено излизаме навън и работим в градината. Стивън рядко говори.
Повече не отиде в Лондон. Сигурна съм, че дори не е виждал снимките, които Леда Фокскотън му бе направила. Щях да разбера, ако беше получил копия от тях.
Изглежда, че той наистина е изгубил интерес към мен, което е много хубаво, защото така, както се чувствам напоследък, със сигурност не бих могла да се държа рязко с него.
И тъй, как се чувстваш напоследък, Касандра Мортмейн? Празна? Депресирана? Затъпяла? Ако е така, на какво се дължи това?
Мислех си, че когато седна да пиша, ще успея да стигна до причината, довела ме до това странно състояние, но до този момент нямам ни най-малка представа каква е тя. Освен ако… О, не, нима е възможно да завиждам на Роуз?
Ще спра за момент и ще погледна дълбоко в душата си…
Пет минути се самоанализирах. Кълна се, че не завиждам на сестра си, нещо повече — не бих искала да съм на нейно място. Главно защото не би ми харесало да се омъжа за Саймън. Но да предположим, че бях влюбена в него като Роуз. Трудно ми е да си го представя. Да допуснем, че на неговото място беше Нийл — защото, откакто е заминал, не спирам да се питам дали поне мъничко не съм влюбена в него. Добре, да речем, че съм влюбена в Нийл, че се омъжвам за него и той, а не Саймън, е богатият наследник. Само за гардероба ми се хвърлят хиляда лири, с перспектива да получа скъпи кожи и накити веднага след женитбата. Сватбата ми е прекрасна и всички казват: „Каква брилянтна партия си е хванало това момиче.“ Заживяваме в Скотни Хол и имаме всичко, което бихме могли да си поискаме, и — естествено — много красиви и сладки дечица. Ще бъде както в приказките: „И заживели щастливо…“
Въпреки това не би ми харесало. О, нямах нищо против дрехите и сватбеното празненство, но не знаех дали искам да се сблъскам с другите неща, съпътстващи брака. Вече бях преодоляла горчивото разочарование, което бях изпитала, когато за първи път бях чула някои подробности. От друга страна пък, очевидно е, че човек рано или късно трябва да се сблъска с тях. Онова, което наистина би ме отблъснало, е чувството, че ми предстои цял живот на безметежно щастие. Разбира се, ничий живот не може да бъде само щастлив — от време на време децата ще се разболяват, прислугата може да създава проблеми, а е възможно да се окаже и че милата госпожа Котън е една досадна муха на фона на семейната идилия. Има стотици грижи, скърби и тревоги, които биха могли да се появят в един или друг момент, но… Онова, което всъщност искам да кажа, е, че Роуз няма да иска нещо да й се случва — тя би предпочела всичко да си остане такова, каквото е. Тя никога няма да усети сладостта от предчувствието, че ей там, зад онзи ъгъл, се крие нещо наистина вълнуващо.