И после, миналата година, Дейви се свърза с мен да ми предложи сериозен проект. Не бях сигурен искам ли да приема тази работа… наистина не бях! Само че, междувременно, ВК-паркът взе да върви катастрофално на зле и предпочетох да се омета, докато е време.
Така дойдох тук на Стената, понеже беше евтино, и понеже офисът беше на три спирки на вътрешния рейсов — не ме питайте защо напредничавите КТ-компании си бяха харесали точно това каре, съвсем извън Центъра и на практика в Производствения сектор. И така започнах работа отново… истинска работа в истинска фирма.
Когато болката в хълбока и глезена ме накара да се изключа, вече минаваше един. Поръчах си поредния синтетичен бълвоч за обяд — как да не протестират вътрешностите ми после! — полях го с бира и се проснах в леглото. Не си правя труда да го оправям сутрин; пуснах си 3D-видеото, заметнах се с одеалото и се втренчих с невиждащ поглед в новините.
Обичам детските предавания. Предполагам, че просто съм едно непорастнало дете на кажи-речи христова възраст. Обичам и някои сериали, макар че са досадна работа. Всичко останало не ме вълнува — човешки гласове и фигури да разведряват самотния ми следобед.
След известно време се унесох — напипах на сляпо копчето на 3D-видеото, изключих го и просто се оставих сънят да ме отнесе.
Винаги съм се отличавал с добър сън — нищо не е в състояние да ми го наруши — но напоследък спя твърде много. Нищо чудно, имам ли друг изход за бягство от реалността? Жакването, докато имам пари да си го плащам — и сънят. Той поне нищо не ми струва.
Късно следобед се събуждам, правя си поредното кафе и пак съм на компютъра. Скитам безцелно из Нета — навестявам любимите си кътчета, обикалям призрачните структури на промишлените компании, разглеждам насам-натам. Нямам вдъхновение нищо да пробвам, от сума време работя насила; Корблис сигурно също го е забелязал, но на такива като него не им пука, докато програмите ти действат достатъчно бързо. Когато започнат да се провалят, тогава става лошо — но пък, от друга страна, такива като Корблис просто не ти дават право да се провалиш повече от веднъж.
Боже, какви добри времена бяха! Почти като в „Кронос“. Само дето не бачкахме за себе си, което беше съществената разлика. Имахме дълъг правоъгълен офис с бежово-бели стени; осем работни места и право на безплатен достъп до Транснет. Разполагах с превъзходна новичка конзола, свързана с големия промишлен сървър на компанията… все едно хвърчиш като наслашкан. Хм, да, някои от момчетата ползваха слашка, разбира се. Не и аз… винаги ме е било страх от загубата на контрол. Пък и не съм рейдър, хакер, нещо такова. Не ми трябва да хвърча, за да си правя базовото програмиране; по-скоро слашката ми пречи да мисля ясно. След мен Дейви доведе още двамина от „Кронос“ и пак си бяхме заедно всички.
Месец-два и потънахме в удобната работна рутина. Сутрин започвахме работа късно: почти на обяд всъщност. Лично аз си ползвах времето да поспя… и евентуално да побачкам на черно. Никога не съм си прекъсвал връзките с Корблис, макар да не съм и вярвал, че само на него ще увисна някой ден. Та, идвахме на работа… преглеждах какво има да се прави, после се жаквах и час-два отделях на Транснет — безплатно ти го дават, промишленачката те подкрепя, как да не яхнеш вълната? Към три зарязвахме работата и отивахме на обяд, всички заедно. Наблизо имаше страхотно ресторантче, истинско имам предвид, никаква синтетика даже и в избора на бири, и не беше скъпо. Позволяваха ни голяма обедна почивка… нормално, не можеш да висиш жакнат в проект по цял ден. След солидното хапване се връщахме да си доработим, накрая пускахме някоя стрелялка и до късно вечерта оставахме да се трепем един друг. Как да не играеш, когато промишленачката те акселелира като ракета?
Господи, чувствах се като нормален човек отново… колко време — две години или повече? Много беше, във всеки случай… тъй де, не бях бачкал на място, където да съм сред нормални хора. И аз потънах в работната си рутина — душ преди работа, задължително чисти дрехи. Дори си пообнових гардероба и не забравях да си почиствам дупката на Стената. Господи, да принадлежиш към някаква компания; да си част от колектив… бях забравил колко приятно е това. Позволих си даже да помечтая за след приключването на проекта — велик екип бяхме; нямаше начин да не ни използват и за още нещо след това… добри базови програмисти в днешно време със свещ да ги търсиш посред бял ден.