Когато болката за пореден път ме кара да се изключа, подушвам подозрително почти чистата си тениска, замислям се за момент дали да не взема душ и се отказвам; на кого му пука приличам ли на нормален човек или не. Из стаята се въргалят боклуци, леглото е неоправено, компютърната маса — затрупана с празни кутии от цигари. На кого му пука? Навличам тениската, пъхам кинти в джоба и излизам. Полага ми се вечерната бира — пак надолу по променадата, засядам на обичайната си маса в кафето, пия си бирата и този път взимам „Вътре-вън“, стенаджийската паперка.
Кварталните пияници се събират полека-лека, осветлението постепенно отслабва и в тъмната вода отвъд силовото поле започват да искрят силуетите на дънни риби. Пръсват се панически — вечерната трансконтинентална совалка избучава глухо, гмурва се във входния си тунел… рибите пак се връщат.
Бавно си пия бирата. Не мога да си позволя да пиянствам — просто нямам нужните средства. Корблис с дребните си задачки и дребните си пари ми позволява да си плащам наема и да водя празното си съществувание… и толкова.
Накрая се прибирам, недочел „Вътре-вън“, пак засядам пред 3D-видеото. По някое време си лягам.
Него ден бях подранил. Още към три месеца до приключване на проекта; нещата вървяха малко с краката нагоре и, ако трябва да съм честен, всички си бяхме виновни — когато не бачкаш за себе си, не изпитваш и същата стръв за работа. Закъснявахме с крайните срокове на етапите. Предпочитахме да блъскаме стрелялки, вместо съвестно да си изпълняваме задачите до край. Но, по дяволите, това беше корпоративен проект; всички знаят какво е в компаниите и че сроковете никога не се спазват.
Само Дейви беше подранил като мен… И Нордърн, шеф-проектът, метаморф-програмист от съседната стая. Влезе, облегна се на бюрото ми, погледа ме малко как лениво човъркам версия хикс-та на един закучил се алгоритъм, чиито спецификации променяхме вече за незнамкойси път.
— Трябва да поговорим — отбеляза.
— Секунда само… — отзовах се и блъснах сейва. За следващия проект щеше да става дума, предполагах — или за закучилия се алгоритъм.
Нордърн обаче ме изненада. Наистина заговори за алгоритъма… и малко след това, за факта, че задачата явно не е в областта на базовото 3D програмиране.
— Няма да стане по този начин — поклати глава. — Говорих вчера с едно приятелче от КТ-факултета.
Кимнах. И на мен започваше да ми се струва, че не е този пътят.
— От утре започва — осведоми ме Нордърн. Не метаморф-програмист, по-скоро транснет-комаджия ни трябваше, мен ако пита… и сигурно за такъв ставаше дума. Нордърн винаги се е отличавал с добрата си прогностика.
Пак кимнах, чудех се къде ли ще го сложи. При нас нямаше място за девети човек. Може би при метаморфистите? От друга страна…
— Това означава, — допълни Нордърн, — че засега повече не си ни нужен тук.
Не наблегна на „засега“, по-скоро като че ли се опитваше да ми подаде фалшиво успокоение.
Беше като удар под кръста. Много болезнено. Улуфт. За част от секундата имах чувството, че пропадам в небитието — сърцето ми не бие, не мога да си поема дъх. Цяло чудо, че успях да запазя приветливия израз на лицето си; сигурно бях пребледнял, но наоколо нямаше огледало да се видя. Във всеки случай, гласът ми прозвуча съвършено нормално, когато казах:
— Ами, добре. Ще си разчистя конзолата. Няма проблем.
— Можеш да…
— Утре ще ти я предам. Наистина се надявам транснет-комаджия да оправи работата — ухилих се, съвършено естествено излезе.
— Парите за месеца…
— Да, да, няма проблем! — пак се ухилих. — Отивам да разтребя.
И това беше.
Божичко, имах чувството, че вече съм умрял. Същата вечер, докато се самосъжалявах пред 3D-видеото, се обади едно приятелче от борсата, със задача. Двумесечен проект, макар и ниско платен. Ако не беше той, сигурно да съм излязъл в океана без маска. Пък и да не забравяме счетоводителката.
Събуждам се все едно изплувам от бездънна помийна яма. Очите ми лепнат за сън, първият ми порив е да се обърна на другата страна и да продължа. Опипом включвам 3D-видеото; 787-ми купол били открили подводната база на атентаторите на совалката, пратили цял отряд подводничари да я атакуват, онези били разбити, сега се канели да торпилират… От изкуствено бодрите гласове на водещите още повече ми се гади.