Когато на петдесет и шест се пенсионира, той не можеше да си представи, че ще живее и ден като безделник. Купи си в околностите на австрийското градче Ламбах чифлик, който сам стопанисваше, и така след дълги години на усилен труд се върна към корените си.
По това време у мен започнаха да се формират първите идеали. Играех на чист въздух, изминавах пеша дългия път до училището и дружах със здрави и силни момчета, което понякога силно огорчаваше майка ми, така че в никакъв случай не бях „цвете в саксия“. Естествено, по това време последната ми мисъл беше за попрището, на което ще се посветя. Но определено симпатиите ми не бяха на страната на бащината ми професия. Мисля, че още тогава започна да се развива ораторският ми талант в повече или по-малко задълбочените спорове с връстниците. Станах техен вожд. Уроците в училище не ме затрудняваха, но иначе никак не беше лесно да се справят с мене. В свободното си време учех пеене в манастира в Ламбах, което ми даваше възможност често да посещавам църквата и да се опиянявам от пищния ритуал и от тържествения блясък на църковните празници. Беше напълно естествено да мечтая да стана абат, както баща ми на времето беше мечтал да стане селски пастор. И действително беше така, поне за известно време. Но баща ми по разбираеми причини не можеше да оцени нито ораторския талант на своя син-побойник, нито благоприятните възможности, които той му откриваше. А и аз самият много скоро загубих влечение към тази професия и започнах да тая надежди, по-близки на темперамента ми.
Докато се ровех из бащината библиотека, аз се натъквах на множество книги на военна тематика, сред които имаше едно популярно издание на историята на франко-пруската война от 1870–1871 г. Това бяха два броя на едно илюстрирано списание от онова време, които четях със затаен дъх. Постепенно бях завладян изцяло от тази героична епоха. Все повече започна да ме привлича всичко свързано с войната и войнишкия живот.
Това стана особено важно за мен и в друго едно отношение. За пръв път пред мен застана, макар и все още неоформен, въпросът: Има ли разликата — и каква — между германците, участвали в тези сражения, и онези, които бяха останали извън тях. Защо, питах се, Австрия не беше взела участие в тази война, защо баща ми и всички останали бяха стояли настрана?
Нима не бяхме германци като другите?
Не принадлежахме ли всички към една нация? Този въпрос за пръв път започна да човърка детския ми мозък. Започнах предпазливо да подпитвам и със затаена завист изслушвах отговора — че не всеки германец има щастието да принадлежи към империята на Бисмарк. Това не ми беше по силите да проумея. Беше решено, че трябва да продължа образованието си. Като преценяваше склонностите ми и особено моя темперамент, баща ми стигна до извода, че класическата гимназия не е за мен. Той прецени, че е по-добре да ме насочи към политехническо училище.
Това негово намерение се подсилваше от очевидните ми способности да рисувам, а предметът рисуване според него беше напълно занемарен в австрийската гимназия. Възможно е в случая да е изиграл роля и собственият му опит, който му бе внушил, че в реалния живот хуманитарните науки имат много малко практическа стойност. Той твърдо беше решил, че и синът му като него трябва след време да стане държавен чиновник. Трудните години на неговата младост бяха причина да цени особено много постигнатото със собствен труд. Той се гордееше, че сам си е проправил път в живота, и искаше и синът му да достигне същото положение, а ако е възможно, и по-високо. Още повече, че беше в състояние да помогне много на детето си да преуспее.
Възможността да отхвърля онова, което се беше превърнало в смисъл на целия му живот, му се струваше немислима. Ето защо решението, което взе, беше просто, ясно и окончателно. Поне в собствените му очи. За властна натура като неговата, калявана цял живот в тежката борба за оцеляване, беше недопустима мисълта, че може да остави подобно решение на едно неопитното момче, което още няма чувство за отговорност. Нещо повече, това би било срамна и осъдителна слабост от гледна точка на родителския му авторитет и отговорността за бъдещето на собственото му дете, и, следователно, несъвместимо с разбирането му за дълг. И въпреки това нещата се развиха иначе.
Едва единайсет годишен, аз за пръв път в живота си се оказах в опозиция. Колкото по-твърдо и безкомпромисно баща ми настояваше да стане неговото, толкова по-упорито и категорично синът му отказваше да приеме тази непривлекателна възможност. Не исках да ставам държавен чиновник.
Нито увещанията, нито „сериозните“ аргументи успяха да сломят съпротивата ми. Не искам да бъда чиновник. Не и не! Всички опити на баща ми да ми внуши симпатия към тази професия, като ми разказва случки от собствения си живот, имаха точно обратно въздействие. Започвах да се прозявам и ми ставаше противно при мисълта, че ще изгубя свободата си и ще се затворя в канцелария, че няма да съм господар на времето си и ще трябва цял живот да попълвам формуляри.