Какви мисли можеше да предизвика подобна перспектива у едно момче, което в никакъв случай не беше „добро“ в общоприетия смисъл на думата? Лекотата, с която учех, беше направо смешна и ми оставаше много свободно време, което прекарвах повече навън, отколкото вкъщи. Сега, когато политическите ми противници така прилежно изследват биографията ми и откриват с облекчение, че „тоя Хитлер“ още като дете е бил ужасен злосторник, аз благодаря на бога, че ми припомнят тези светли и радостни дни. По онова време ливадите и горите бяха бойните полета, където се разрешаваха всички възникнали „конфликти“.
Когато постъпих в политехническото училище, малко неща се промениха в това отношение. Но сега трябваше да разреша още един конфликт — между мен и баща ми. Докато намерението му да ме направи държавен чиновник се сблъскваше само с принципното ми отвращение към чиновническата професия, положението беше поносимо. Можех да си пазя мнението за себе си и не се налагаше да възразявам. Стигаше ми собствената твърда решимост да отхвърля тази професия. А тя беше непоколебима. Положението се влоши, когато противопоставих на плана на баща ми собствения си план. Бях едва дванайсетгодишен. И досега не знам как се случи това, но в един прекрасен ден ми стана ясно, че ще стана художник. Никой не се съмняваше в дарбата ми да рисувам и това беше една от причините баща ми да ме прати в политехническо училище, но на него и през ум не му минаваше мисълта, че рисуването може да ми стане професия. Напротив. Когато за пореден път се противопоставих на лелеяната идея на баща ми и на въпроса му какъв искам да стана изтърсих доста грубичко какво съм решил, той онемя от изумление.
„Художник? Мазач, значи?“
Той явно реши, че или съм си изгубил разсъдъка, или не е чул добре. Но когато още веднъж ясно и недвусмислено потвърдих намерението си, той се нахвърли върху мен с цялата решителност, на която беше способен. Той беше преценил всичко и нямаше смисъл да му изтъквам дарбата си. За подобно нещо и дума не можеше да става.
„Художник?! Не, никога, докато съм жив!“
Но синът заедно с другите черти явно беше наследил от баща си и ината му, затова му отговори с не по малка решителност. Никоя от страните не отстъпваше. Баща ми настояваше на своето „Никога!“, аз пък с настървение повтарях „Ще стане!“.
Последиците от този разговор, разбира се, не бяха особено приятни. Старецът се озлоби срещу мен, а аз срещу него, колкото и да го обичах. Той ми забрани дори да си представям, че някога ще ми позволи да уча живопис. Аз стигнах още по-далеч и заявих, че в такъв случай отказвам изобщо да уча. Разбира се, тези мои „декларации“ не доведоха до нищо добро, а само засилиха решимостта на баща ми да се наложи на всяка цена. Не ми оставаше друго, освен да млъкна и да започна да осъществявам заплахата си на дело. Мислех, че когато баща ми се убеди колко лош е станал успехът ми в училище, ще трябва волю-неволю да отстъпи и да ми позволи да се отдам на мечтата си.
Не знам дали си бях направил добре сметката, но едно беше сигурно: развалих си успеха в училище. Започнах да уча само онова, което ми харесваше, и най-вече всичко, което по моя преценка можеше впоследствие да се окаже полезно за кариерата ми на художник. Това, което ми се струваше ненужно от тази гледна точка или никак не ме привличаше, саботирах. Оценките ми по това време бяха съвършено противоречиви: „отличен“ и „много добър“ се редуваха със „среден“ и „слаб“. Най-много наблягах на географията и историята. Бях най-добрият в класа по тези предмети, които ми бяха любими. Сега, след толкова години, когато се обръщам назад, аз отбелязвам две обстоятелства като особено важни:
Първо: станах националист.
Второ: научих се да разбирам и оценявам историята.
Старата Австрия беше „държава на националности“. Поданикът на Германския райх не може или поне тогава не можеше да си представи какво значение има този факт за ежедневния живот на всеки, който живее в такава държава. След героичните победи във Франко-пруската война хората постепенно престанаха да се интересуват от германците, живеещи отвъд техните граници и донякъде спряха да ги разбират. Все по-често те започват да смесват — особено спрямо австрийските немци — разлагащата се монархия със здравия и жизнеспособен в корена си народ.