Преподаването на световната история в средното училище още, и сега, е на много ниско равнище. Малко са учителите, които разбират, че целта на преподаването на история не трябва да е в безсмисленото заучаване наизуст или механичното повторение на исторически дати и събития. Работата съвсем не е в това, назубрил ли е ученикът, в кой точно ден е станала една или друга битка, кога именно се е родил един или друг пълководец или през коя година един или друг /в по-голямата си част съвсем незначителен/ монарх е сложил на главата си короната. Милосърдни боже, съвсем не е в това работата!
„Да учиш“ история значи да умееш да търсиш и намираш онези фактори и сили, обуславяли едни или други събития, които ние след това би трябвало да признаем за исторически.
Изкуството на четенето и изучаването се свежда в тази област до следното: същественото да запомниш, несъщественото да забравиш. За моята съдба и целия ми по-нататъшен живот решаваща роля, може би, изигра обстоятелството, че щастливата случайност ми изпрати такъв преподавател по история, който подобно на малцина, успя да положи в основите на своето преподаване именно този възглед. Тогавашният преподавател по история в специализираното училище в град Линц, доктор Леополд Пьотч, при който учех, беше живо въплъщение на този принцип. Този старец с добродушна външност, но с решителен характер, умееше със своето блестящо красноречие не просто да ни прикове вниманието към предмета на преподаване, но и да ни увлече. И сега още си спомням с трогателно чувство за този побелял учител, който със своята пламенна реч често ни караше да забравим настоящето и да заживеем в чудесния свят на великите събития от миналото. Той съумяваше да превърне сухите исторически спомени в жива увлекателна действителност. Често седяхме в неговите часове, изпълнени с възхищение, и нерядко неговото изложение ни трогваше до сълзи.
Щастието ни беше огромно, когато учителят в достъпна форма съумяваше, опирайки се на настоящето, да освети миналото и, опирайки се на миналото, да направи изводи за настоящето. Повече от всеки един друг преподавател той успяваше да проникне в онези горчиви проблеми на съвремието, които пронизваха тогава цялото ни същество. Нашият детски национален фанатизъм беше за него средство да ни възпита. Апелирайки все по-често към националното ни чувство за чест, той ни извисяваше много повече, отколкото това можеше да стане с каквито и да е било други средства. Този учител превърна историята в най-любимия ми предмет. Против волята си той направи още тогава от мен млад революционер.
Всъщност, кой можеше да изучава история при такъв преподавател при тогавашните условия, без да стане от това враг на онази държава, която чрез своята династия по съдбоносен начин влияеше на съдбата на нацията?
Кой можеше при тогавашните условия да съхрани верността към династията, така позорно превръщала в миналото и в настоящето основните интереси на немския народ в свои користни интереси.
Нима на нас, тогава все още юноши, не ни беше съвсем ясно, че тази австрийска държава не само не храни, но и не може да храни никаква любов към нас, немците. Запознаването с историята на царуването на хабсбурския дом се допълваше още с нашия собствен ежедневен опит. На север и на юг чуждестранната злъч разяждаше тялото на нашата народност и даже самата Виена се превръщаше в очите ни в съвсем не немски град. Династията ухажваше чехите при всеки удобен и неудобен случай. Божията ръка, историческата Немезида, пожела ерцхерцог Франц-Фердинанд, смъртен враг на австрийските немци, да бъде прострелян от куршумите, които той сам помагаше да леят. Та нали точно той беше главният покровител на провеждащата се отгоре политика на славянизация на Австрия!
Необятни бяха тежестите, които се стоварваха на плещите на немците. Нечувано велики бяха жертвите от кръв и данъци, които се изискваха от тях и въпреки това всеки, който не беше сляп, трябваше да види, че всичко е напразно. Това, което беше за нас особено болезнено, е, че цялата тази система се прикриваше морално зад съюза си с Германия. С това някак си се санкционираше политиката на бавното изкореняване на немското начало в старата хабсбургска монархия. И излизаше даже така, че това санкционираше самата Германия. С истинско хабсбургско лицемерие навсякъде създаваха впечатление, че като че ли Австрия остава все още немска държава. И това лицемерие само увеличаваше нашата омраза към династията, предизвиквайки в нас искрено възмущение и презрение.