Единствено в самата Германска империя тези, които считаха себе си за единствено „призвани“, не забелязваха нищо от това. Като че ли поразени от слепота, те през цялото време поддържаха съюз с труп, а признаците за неговото разлагане те обявиха за „заря на нов живот“.
В този нещастен съюз на младата империя с австрийския държавен призрак беше вече заложен зародишът на бъдещата световна война и бъдещия крах.
По-надолу аз не един път ще се спирам на този проблем. Тук е достатъчно да се подчертае фактът, че още от най-ранната ми младост достигнах до извода, от който впоследствие не ми се наложи никога да се отказвам; напротив, изводът само се затвърди, а именно, че заякването на немската народност предполага унищожението на Австрия; националното чувство в никакъв случай не е идентично с династичния патриотизъм; хабсбургската династия беше нещастието на немския народ. Тогава още направих всички съответни изводи от това, Което разбрах: горещата любов към моята австро-немска родина, дълбоката омраза към австрийската държава!
Възпитаната у мен в училище любов към историческото мислене, никога не ме остави в продължение на целия ми живот. Изучаването на история става за мен неизчерпаем източник на разбиране на съвременните историческите събития, т.е. на политиката. Аз не си поставям задачата да „уча“ съвременността — нека тя ме учи.
Рано станах политически „революционер“, но и толкова рано станах революционер в изкуството.
Столицата на Горна Австрия имаше по това време не лош театър. Там играха почти всичко. На дванадесетгодишна възраст аз за първи път видях на сцената „Вилхелм Тел“. След няколко месеца се запознах с първата опера в живота ми — с „Лоенгрин“. Бях увлечен до крайна степен. Младежкият ми ентусиазъм не познаваше граници. Към това произведение продължава да ме тегли цял живот и сега още изпитвам особена радост, че скромността на провинциалната постановка ми даде възможност в по-късните посещения на театъра да намирам винаги по нещо ново и по-възвишено.
Всичко това засили у мен дълбокото отвращение към професията, избрана ми от моя баща. Все повече стигах до убеждението, че в качеството си на държавен чиновник никога няма да бъда щастлив. Решението ми да стана художник се затвърди още повече, след като в специализираното училище бяха признати моите способности да рисувам.
Сега вече нито молбите, нито заплахите не можеха нищо да променят. Исках да стана художник и никаква сила в света не можеше да ме принуди да се превърна в чиновник.
Характерно беше и това, че с годините в мен се събуди интересът към изкуството на строителството. По това време го смятах за напълно разбираемо допълнение към моите способности да рисувам и вътрешно се радвах на това, че рамките на моя художествен талант се разширяват. Че събитията в бъдещето ще се стекат по съвсем друг начин, аз и не предчувствах. Скоро се оказа, че въпросът за моята професия ще се разреши по-скоро, отколкото очаквах.
Бях на 13 години, когато внезапно загубих баща си. Този още в добро здраве човек почина от удар. Смъртта беше мигновена и безболезнена. Тя потопи всички нас в дълбока скръб. Неговите мечти да ми помогне да изляза на пътя, както той сам го разбираше, да ми помогне ми да избегна страданията, които той сам е преживял, не се оправдаха. Въпреки че той, без да съзнава, беше положил началото на едно бъдеще, което тогава нито той, нито аз предчувствахме. Външно първоначално като че ли нищо не се измени. Майка ми се чувстваше задължена съгласно завещанието на баща ми да продължава да ме възпитава в посока, която да ме подготви за кариерата на държавен чиновник. Бях преизпълнен, както никога досега, с решимост при никакви обстоятелства да не ставам чиновник. Колкото повече предметите в средното училище се отдалечаваха от моя идеал, толкова по-равнодушен ставах към тях. Внезапно на помощ ми дойде болестта. В продължение на няколко седмици тя разреши въпроса с моето бъдеще, а с това и спора между мен и бащиния дом. Тежкото възпаление на белите ми дробове принуди лекаря настоятелно да посъветва майка ми при никакви обстоятелства след моето оздравяване да не ми позволява да работя в канцеларии. Наложи се да прекъсна за едно година посещението на специализираното училище. Това, за което тайничко си мечтах, това, за което постоянно се борех, сега с един удар от само себе си беше достигнато.