Взимайки в предвид болестта ми, майка ми най-накрая се съгласи да ме премести в художествено училище.
Това бяха щастливи дни, които ми се сториха като осъществяване на мечтата ми; но въпреки това мечтата си оставаше. След две години почина майка ми и това сложи край на целия този чудесен план.
Майка ми умря след дълга и тежка болест, която от самото начало не оставяше място за надежда от излекуване. Така или иначе този удар ме порази. Баща си уважавах, майка си обичах. Тежката действителност и нужда ме заставиха бързо да взема решение. Малкото средства, които ми останаха след смъртта на баща ми, бяха бързо изразходвани по време на болестта на майка ми. Пенсията за сирак, която ми се полагаше, беше съвсем недостатъчна, за да се живее от нея, и ми се наложи сам да си търся прехраната.
С вързоп вещи в ръка и непоколебима воля в душата заминах за Виена. Това, което преди 50 години се отдаде на баща ми, аз се надявах да завоювам от съдбата и за себе си; исках да стана „нещо“, но разбира се в никакъв случай чиновник.
Глава II
Виенските години на учение и страдания
По времето, когато умря майка ми, един от засягащите ме въпроси беше решен от съдбата.
През последните месеци на болестта й заминах за Виена, за да положа изпит в Художествената академията. Носех със себе си голям свитък със собствени рисунки и бях напълно уверен, че изпитът ще бъде за мене шега. Защото още в специализираното училище минавах за най-добрия по рисуване в целия клас, а от тогава способностите ми по рисуване се бяха значително увеличили. Горд и щастлив, аз бях напълно уверен, че ще се справя лесно със задачата си.
Само в редки минути ме навестяваха мисли, че талантът ми на художник понякога се потиска от таланта на чертожника, особено в архитектурната област. Все повече нарастваше интересът ми към строителното изкуство. Влияние в тази насока оказа и пътуването ми до Виена, което предприех за пръв път на шестнайсетгодишна възраст. Тогава заминах за столицата, за да разгледам художествената галерия на музея при двореца. А всъщност погледът ми се спря само на музея. Обикалях града от сутрин до вечер и се мъчех да видя колкото се може повече забележителности, но в края на краищата вниманието ми приковаваха почти само сградите. С часове стоях пред сградата на операта, с часове разглеждах сградата на парламента. Чудесните сгради по Ринга ми подействаха като приказка от „Хиляда и една нощ“.
Сега се оказах в прекрасната Виена за втори път. Изгарях от нетърпение да положа по-скоро изпита и същевременно бях преизпълнен от увереност, че резултатът ще бъде добър и това ме правеше горд. Бях толкова уверен в това, че когато обявиха, че не съм приет, това ми подейства като гръм от ясно небе. Когато отидох при ректора и го помолих да ми обясни причините, поради които не съм приет във факултета по изобразително изкуство на Художествената академията, той ми отговори, че представените от мен рисунки по категоричен начин доказвали, че от мен нямало да стане художник. От тези рисунки личало, че моите способности били в областта на архитектурата. Трябвало да се откажа да мисля за факултета по изобразително изкуство и да се насоча към архитектурния факултет. Ректорът особено се учуди, че досега изобщо не съм учил в строителен техникум.
Съкрушен напуснах красивото здание на площад Шилер и за пръв път през краткия си живот изпаднах в дисхармония със себе си. Чутото току-що от устата на ректора за моите способности като мълния озари вътрешните ми противоречия, които и по-рано полусъзнателно усещах. Само че досега не можех да си дам ясна сметка защо и заради какво става това.
След няколко дни напълно се убедих, че трябва да стана архитект. Пътят към това беше осеян с трудности. От упоритост бях пропуснал много време в специализираното училище и сега трябваше да плащам за това. За да попадна в архитектурния факултет на Художествената академия, трябваше отначало да мина през строителен техникум, а за да постъпя в него, трябваше да имам диплома за средно образование. Аз нямах нищо такова. Трезвите разсъждения доказваха, че желанието ми е неизпълнимо.
Междувременно умря майка ми. Когато след смъртта й за трети път пристигнах във Виена — този път за дълго — пак бях във ведро настроение, беше се възобновила предишната ми решимост и вече окончателно бях определил целта си. Бях решил да стана архитект. Трябваше да преодолея всички препятствия, не можеше и дума да става за капитулация. Когато размишлявах пред очите ми беше примерът на покойния ми баща, който все пак беше успял да надрасне селското момче, обущарския чирак и да стигне до държавен чиновник. Аз чувствах по-сигурна почва под краката си и възможностите ми бяха по-големи. Това, което някога възприемах като жестокост на съдбата, сега трябваше да го призная за мъдрост на провидението. Богинята на нищетата ме сграбчи в желязната си схватка. Много пъти ми се струваше, че ей-сега ще ме сломи мизерията. А всъщност този период закали волята ми за борба и в края на краищата тази воля победи.