Много скоро се убедих и в това, че винаги и навсякъде може да се намери някаква работа, но и че винаги и навсякъде тя може лесно да се загуби. Именно несигурните доходи се превърнаха за мен в най-трудната част от живота ми. „Квалифицираният“ работник се изхвърля на улицата не толкова често като обикновения, но и той съвсем не е предпазен от тази участ. Ако той работи, защото е назначен някъде, то често става жертва на локаут или безработица поради участие в стачка. В случая липсата на постоянни доходи сурово си отмъщава на цялата икономика.
Селското момче, преселило си в града привлечено от по-лекия труд, по-краткия работен ден и други съблазни на града, привикнало към по-сигурна работа, захвърля работата си само в случай, че има сигурност да получи друга. Бедността сред селскостопанските работници е огромна, затова продължителната безработица сред тях е по-малко вероятна. Погрешно е да се мисли, че, дошлото в големия град селско момче, е по рождение направено от по-лош материал, отколкото онова, което е пуснало корени в селото. Напротив, практиката показва, че преселилите се в града селски елементи в повечето случаи са изключително здрави и енергични натури. Към тези „емигранти“ се отнасят не само емигриращите отвъд океана в Америка, но и онези младежи, които решават да напуснат селото си и да отидат да търсят щастие в големия град. Те също поемат голям риск. Повечето от тези селски момчета пристигат в големия град с някакви пари в джоба. Затова не им се налага да треперят за себе си ако за нещастие не си намерят работа веднага. По-лошо става, ако намерят работа и бързо я загубят. Нова работа се намира трудно, ако не е и невъзможно, през зимата. Няколко седмици ще изтрае. Ще получи социална помощ за безработица от касата на своя профсъюз и още ще изтърпи. Но когато изхарчи последния грош и касата престане да му плаща помощ поради прекалената продължителност на безработицата му, изпада в мизерия. Сега той трябва да скита по улиците с празен стомах, да залага и продава последните си вещи, дрехите му овехтяват и той започва все повече и повече да се отпуска физически, а след това и духовно. Ако остане и без покрив /а това през зимата се случва много често/, положението му става направо бедствено. Накрая, той пак ще намери някаква работа, но играта ще се повтори от начало. Нещастието ще го сполети за втори път и пак по същия начин. Третия път ударът на съдбата ще бъде още по-силен. Постепенно той ще се научи да се отнася към несигурното си положение все по-безразлично. Повторението на всичко това ще му изработи навик.
Благодарение на всичко това енергичният и трудолюбив момък постепенно променя цялостно облика си. От трудещ се той се превръща в обикновен инструмент на онези, които започват да го използват за ниските си и користни цели. Толкова често му се е налагало да бъде безработен без да има вина за това, че той започва да мисли така: месец повече или по-малко — няма значение. В края на краищата той започва да се отнася индиферентно не само към въпросите на своите доходи и съществуване, но и към въпросите, свързани с рушенето на държавните, обществените и общо културните ценности. Вече нищо не му струва да участва в стачки, но нищо не му струва и да се отнася към тях индиферентно.
Този процес имах възможност да наблюдавам със собствените си очи при хиляди случаи. Колкото повече наблюдавах тази игра, толкова повече растеше отвращението ми към милионния град, който отначало алчно привлича към себе си хората, за да ги отблъсне после жестоко и да ги унищожи.
Когато тези хора идват в града, тях като че с охота ги причисляват към населението на столицата, но останат ли там по-дълго, градът престава да се интересува от тях.
Мен също ме поочука животът в този световен град и трябваше да изпитам върху гърба си достатъчно материални и морални удари на съдбата. Още в едно се убедих тук: бързите преходи от заетост към безработица и обратно и свързаните с това вечни неравновесия в малкия ти бюджет, разрушават чувството на пестеливост и изобщо те лишават от желание рационално да устроиш живота си. Човек постепенно привиква в добрите времена да живее охолно, а в лошите — да гладува. Гладът приучава човека, щом му попаднат някакви пари, да ги изхарчи съвсем неразумно, и така той губи способността да се самоограничава. Достатъчно е да получи някаква си работа и да спечели някакви парици и веднага по най-лекомислен начин ги прахосва. Това изключва всякаква възможност да разпредели скромния си бюджет дори и за една седмица. Спечелените пари отначало стигат за петте дни от седмицата, после само за три и накрая става така, че седмичната си надница пропилява за един ден.