Килията, в която е настанен Хитлер, е слънчева приятна стая с лавров венец на една от стените, в която, а също и в трапезарията, украсена със свастика, вместо в определените 6 часа седмично за прием, идват почти всеки ден гости — неосъдени нацисти, почитатели или просто любопитни да се срещнат с вече общогерманската знаменитост. С пари на „благодетели“ в цяла Германия са разпространени милиони „пощенски картички“ с неговия лик, с чаплиновските мустачки и остър кичур коса на челото. Посещават го и жени, отрупват го с цветя и любимите му бонбони и сладкиши. Прелиства книги по история, история на изкуството и военна история, произведения на известни философи и политици. Хитлер по-късно се шегува, че Ландсберг бил неговото висше училище на държавни разноски. В двора на крепостта можело да се спортува и да се практикува градинарство.
Хитлер е в центъра на вниманието на осъдените и посетителите. В трапезарията той заема почетно централно място, разказва небивалици от живота си, мечтае за Германия, прорязана от аутобани, пълни с евтини леки коли („Фолксваген“), увлича се в дълги словоизлияния, репетира бъдещите си речи на свобода и по такъв начин подготвя и страници за книгата си. Над нея вече прекарва част от времето си. С два пръста той чука бавничко по клавишите на пишещата машина. На недоучилия, слабограмотен кандидат-канцлер започва да помага Емил Морис като сяда зад пишещата машина. Най-продължително обаче пише Рудолф Хес, известно време студент по география в Мюнхенския университет, където светило по геополитика е професор Хаусхофер. Начеващият писател Адолф Хитлер диктува, представяйки си че е в някоя мюнхенска бирария на митинг на създадената от него партия. Летящите от устата му като изстреляни от картечница думи се трупат на бързо нарастващия куп от страници.
Постепенно книгата става негова любима, спътник, от който няма да се отърве като от окачена на гърба му за цял живот раница, негов господар и тиран — едновременно с мечти и с програма за преустройство на германското общество в хилядолетен райх — владетел на Европа, дори на расово прочистената планета. „Приел робството“, изпълващо сладострастно цялото му същество писателстване, Хитлер довършва до края на 1924 г. първия том на книгата си. Допуснатите от машинописците правописни грешки и стилните — от автора, след амнистията и излизането му от затвора на 20 декември 1924 г. частично са коригирани от Бернхард Щемпфл, свещеник и журналист — ярък антисемит. Своята благодарност към помощника си фюрерът му поднася на 30 юни 1934 г. в страшната „нощ на дългите ножове“, когато наред с кап. Рьом и ръководителите на щурмовите отряди са убити и свещеникът, и „предателят“ фон Кар, и последният канцлер на Ваймарската република ген. Шлайхер (покрай него и съпругата му)! Някоя и друга корекция на коректурите на книгата прави и Ернст Ханфщенгл. Въпреки поправките, според Лион Фойхтвангер, изданието гъмжало от едва ли не хиляди граматически грешки.
Чудовището все пак е убито от издателя на книгата, нациста Макс Аман, който преди да хвърли трупа му на публиката, втрещен от излъчващите скука и многословие страници, задрасква нескопосаното заглавие „4 1/2 години на борба срещу измамата, глупостта и малодушието“ и поставя кратичкото и ефектно „Моята борба“. Първият том се появява по книжарниците на 19 юли 1925 година. Под общото заглавие „Моята борба“ има самостоятелното заглавие „Равносметката“. Вторият том се появява на 11 декември 1926 г. и под „Моята борба“ стои заглавието на тома „Националсоциалистическото движение“. Любопитно е, че за второто издание на първия том и за втория том поправя неправилни изрази и грешки един чех (!) — Йозеф Черни, който тогава е бил журналист в официоза на НСГРП в. „Фьолкишер Беобахтер“ („Народен обозревател“). Следващите издания „Моята борба“ излиза с обяснението на титулната страница, че се издават двата тома в един общ и със съответните подзаглавия „Равносметката“ и „Националсоциалистическото движение“.