Кристина Дод
Моята любима годеница
1
Лондон, лятото на 1847
— Въпросът не е, че си била джебчийка, Саманта. Проблемът е, че на всяка цена държиш да изтъкнеш слабостите на работодателите си не пред кой да е, а пред тях самите. Естествено е те да са недоволни от това. — Адорна, лейди Бъкнел, произнесе думите с обичайния си нежен, дрезгав глас, и ако човек не я познаваше, би помислил, че тя приема съвсем спокойно вестта за поредното уволнение на Саманта.
Саманта Пендъргаст не допусна тази грешка. Тя стоеше пред писалището с високо вдигната брадичка и изправени рамене — точно както Адорна я беше учила.
— Не, госпожо.
Кабинетът в Реномираната академия за гувернантки беше издържан в нюансите на светлосиньото и в него русокосата Адорна блестеше с чувствената си красота като диамант върху сатенена възглавничка.
— Предупредих те за характера на мистър Уърдлоу. Обясних ти, че той е тираничен човек, според когото жената не бива нито да се вижда, нито да се чува, и ти ме увери, че ще се справиш.
Саманта едва се удържаше под напора на желанието да се залюлее напред-назад.
— Да, госпожо.
— Но само след някакви си два месеца отново стоиш пред ръководителката на Реномираната академия за гувернантки без работа и без препоръки, но затова пък с гаранция, че отмъстителната природа на мистър Уърдлоу ще се погрижи в най-скоро време малкото членове на висшето общество, които все още нищо не са чували за репутацията ти на крадла, да научат всичко за нея. — Адорна сключи ръце под брадичката си и втренчи огромните си сини очи в Саманта. — И така, какво ще кажеш този път в своя защита?
Саманта мислеше как би могла да укроти гнева на Адорна. Тъй като беше престанала да лъже в момента, в който бе престанала да краде, отговорът й беше честен:
— Този човек малтретираше сина си, защото момчето не искаше да следва право. Малкият Норман заеква, и когато веднъж баща му го накара да застане пред цялото семейство и почна да му се подиграва, имах чувството, че сърцето ми ще се пръсне от болка. Поисках… да дам на мистър Уърдлоу добър урок. — Заля я гореща вълна при мисълта за онзи славен ден; или може би причината беше в лятната лондонска жега?
— Значи тогава си казала на мисис Уърдлоу, че съпругът й я мами с любовница, а любовницата си убедила да го напусне. И каква връзка има това с добруването на малкия Норман?
— Бащата на мисис Уърдлоу държи кесията с парите. Тя взе сина си и напусна мъжа си — нещо, което е трябвало да стори много отдавна, но е била твърде горда, за да признае, че е допуснала грешка. Дядото на Норман ще се погрижи внукът му да сбъдне мечтата си. — Саманта си спомни увлечението на момчето по точните науки. — Мисля, че малкият ще изобрети нещо прекрасно.
— А любовницата?
Саманта се ухили широко.
— Приятелка от дните ми на улицата. За нея беше истинско удоволствие да бие шута на стария мръсник, за да опита късмета си с младия лорд Пенуин.
— И как стана така, че тя се запозна тя с лорд Пенуин?
— Аз й съдействах.
— Не се и съмнявам. — Тихата въздишка на Адорна издаваше примирение.
— Милейди, съжалявам, че загубих работата си и хвърлих позорно петно върху Реномираната академия за гувернантки. — Саманта наистина съжаляваше, повече, отколкото беше способна да изрази с думи. — Но не съжалявам, че помогнах на Норман.
— И аз не съжалявам за това. Но в подобни случаи винаги съществуват по-дискретни начини за маневриране.
Саманта мразеше усещането, че е разочаровала Адорна — за пореден път.
— Знам. Наистина, ама наистина, знам. Всеки път се опитвам да си спомня съветите ти, но понякога така ме хващат дяволите, че се опомням, когато вече е твърде късно.
— Седни — Адорна посочи облицования в синьо кадифе стол точно до Саманта, която облекчено се отпусна в него. Преди шест години Адорна я беше спасила от съдбата, която я чакаше на улицата. През първите три години от живота си с нея, Саманта жадно попиваше всяка нейна дума, всеки неин жест, в стремежа си да стане красива и чаровна като своята спасителка. Но сега, на двайсет и две години, трябваше да се изправи лице в лице с факта, че една висока, руса потомка на викингите с ясно изразен чепат характер, никога не би могла да заприлича на излятата по съвсем друг калъп изящна и разсъдлива Адорна. Но времето, прекарано в мълчаливо съзерцание на своята благодетелка, й помогна да оцени високо острия ум, който се криеше зад глухия глас и сочното тяло на тази жена.
Най-лошата част от назидателната лекция беше минала. Сега предстоеше моментът, в който щеше да отговаря за последствията. А да отговаря за последствията й беше в кръвта. Това го беше усвоила не от Адорна, а от баща си, който още от люлката я учеше да пребърква джобове с очарователна усмивка, и тежко й не успее ли.