Уловени в клопката на омагьосващата страст, двамата стенеха шумно. Саманта ускори ритъма и почти заподскача на дюшека. Преживяването беше божествено: миризмите, звуците, топлината, близостта
Тя наложи буйно темпо и сведе лице до неговото.
— Твоя съм.
— Да! — В очите му блесна триумф.
Тя го погълна с тялото си:
— И ти си мой.
— Не.
— О, да. Обичам те. Обичам те.
— Не ме напускай никога! Наистина те обичам.
Уилям отметна глава назад и тялото му се изопна в сладката агония на екстаза. Ръцете му сграбчиха Саманта и плътно я притиснаха към него. Един последен тласък и той я изпълни с топлина и влага. Със семе. Със себе си.
Докато Уилям дремеше, Саманта се измъкна от леглото. Снощи Кларинда беше приготвила пътническия й костюм. Сега Саманта го взе и изприпка в другата стая. Там я очакваха куфарът й, затворен и опасан с ремъци, а също и ръкавиците, шапката, палтото. Докато навличаше дрехите, тя се огледа из помещението, за да провери не е ли забравила нещо. То не изглеждаше по-различно от деня, в който се беше нанесла в къщичката. Саманта не беше оставила белег на мястото, където беше открила рая и беше слязла в ада. Предполагаше, че това е в реда на нещата, само че… тя измъкна ножа от чантичката и коленичи до масата, край която Уилям й беше показал толкова много любов. Надраска отдолу инициали — нейните и неговите — и ги огради със сърце.
Ама че тъпо. Никой нямаше да ги види под масата. Но тя щеше да знае, че са там, завинаги. Искаше поне частица от любовта й да остане вечна.
Или… страстта й, по-точно казано. Уилям беше прав: страстта обясняваше защо мъж като него желае да се венчае за жена, която ненавижда. Защо жена като нея прелъсти мъх като него: безмозъчен и жесток.
Тя погледна през прозореца и видя репичка от силуети: шест момичета на възраст от четири до дванайсет години, облечени в тъмносини рокли с дължина до глезените с коси, прибрани в стегнати плитки и лъснати до блясък черни ботушки. Емелин беше само с една ръкавица. Шапката на Вивиан висеше на гърба й. Всички изглеждаха леко сънливи, вперили поглед в къщурката в очакване на… е, нали не си въобразяваше, че ще се измъкне без последно сбогом?
Саманта излезе в хладната нощ с натежало сърце и се изправи пред тържествения малък строй.
— Момичета! — Тя разтвори широко ръце. Децата останаха на място и в очите им се четеше обвинение.
— Икономът каза, че си тръгваш — заяви Агнес. — Това не е вярно, нали?
Тогава Емелин се пречупи и изтича към нея. Останалите момичета я последваха и се накачулиха върху Саманта.
— Мис Пендъргаст, мис Пендъргаст, не ни оставяйте! — започна да я умолява Хенриета.
— Да, миш Пендъргаст, ше бъдем пошлушни — обеща Емелин.
Със зрял глас, който въобще не напомняше за раздразнителното и хленчещо момиче от миналата седмица, Агнес се обърна към нея:
— Мис Пендъргаст, вие сте най-добрата гувернантка, която сме имали, и моята най-добра приятелка. Моля ви, умолявам ви, не можете ли да останете?
Това разби сърцето й. Момичетата разбиха сърцето й, а тя си мислеше, че то не може да изпитва повече болка. Саманта пое ръцете на най-малките момиченца:
— Хайде да се разходим.
— Това значи не — прошепна Кайла.
Унилата групичка тежко закрачи по росната трева, оставяйки отпечатъци от стъпки във влажната почва.
Саманта знаеше, че трябва да изрече нещо, нещо мъдро, педагогическо, поучително. Някакво обяснение. Боеше се, че то може да е само едно, и че тази е единствената й възможност да им го каже.
— Знаете ли защо си тръгвам? Мисис Шелбърн обясни ли ви го?
Момичетата печално поклатиха глави в унисон.
— Защото, когато бях много млада, аз крадях.
Децата ахнаха от ужас.
— О да. Греховете ми нямат чет. Крадях и обирах хората. Задигах кесиите им. — Саманта спря да се разхожда и ги погледна поотделно в очите. Горкичките, всички бяха в шок. Нямаха думи. Не знаеха къде да се дянат. — Много ме биваше за крадец и се сдобих със слава. Дори ми измислиха прякор — Театралната джебчийка. Богатите се хвалеха, че са им пребъркала джобовете. Хвалеха се дори хора, които не бях ограбила. Но един ден не случих със срязването на кесията и нейната собственичка се зае с мен. Благодарение на лейди Бъкнел осъзнах поведението си и се поправих. — Саманта преглътна. Сега идваше трудната част. — Но след като веднъж се сдобиеш с лошо име, то те преследва за вечни времена. Когато хората разберат, че някога съм била крадец, решават, че още съм. Изчезне ли нещо, когато аз съм била наблизо, веднага ме обвиняват в кражба.