— Ти ли взе миниатюрата на мама? — Вивиан я обвиняваше с поглед и с думи.
Саманта се олюля, зашеметена от болка, наранена, когато си мислеше, че нищо повече не може да я нарани.
— Естествено, че не е! — Мара зашлеви Вивиан.
Саманта заотстъпва назад, докато полите й не докоснаха пейката, и тогава седна.
— Виждате ли? Вивиан вече ме подозира. — Тя заби поглед в ръкавиците си и отново го вдигна. — Не, Вивиан, не съм я взела, но баща ти мисли, че съм.
— Но нали снощи му помогна да изпързаля лошата дама? — намеси се Мара. — Това не промени ли мнението му?
— Вярно е, че помогнах, но това само влоши мнението му за мен. Използвах уменията си на джебчийка и следователно доказах, че съм била крадец. Така или иначе той ме беше осъдил.
— Кой е взел миниатюрата на мама? Ако открием истинския крадец, ще можеш да останеш — обади се Агнес.
Тук Саманта трябваше да внимава.
— Не мога да кажа кой е взел миниатюрата на майка ви, но дори и да разберем, това няма да има значение. Баща ви ме смята за способна на най-лошото и няма да остана, за да ме обвини отново някой следващ път.
— Мис Пендъргаст, простете ми! — Вивиан изтича, седна до нея и я прегърна. — Не биваше да ви обвинявам.
— Няма нищо. — Саманта погали косата й. — И други са допускали същата грешка.
— Искаме да си наша майка — каза Агнес. О, боже!
— И аз много бих искала да съм ваша майка, но всички ние знаем, че една бивша крадла, гувернантка и жена без благороден произход и семейство не може да се ожени за важна особа като баща ви.
— Моше! — В очите на Емелин блеснаха гневни пламъчета.
— Пък и родството с мен може да навреди на дебюта ви, момичета.
Агнес гневно постави ръце на кръста си:
— Само някой да посмее да те обиди!
— Ще посмее, вярвай ми.
— Татко те обича — промълви Хенриета.
Саманта затаи дъх. Затова ли Уилям настояваше тя да остане? Защото си въобразяваше, че е влюбен в нея? Или защото бе отнел девствеността й и в някакво мрачно ъгълче на душата си вярваше, че трябва да изкупи плътския си грях?
— Може би баща ти наистина мисли така. Но не се безпокой, скоро ще се оправи. — Думите излязоха от дъното на огорченото й сърце. — Мъжете винаги бързо се оправят.
— Не е честно — оплака се Кайла.
Колкото и да беше нелепо, Саманта откри, че на устните й трепти усмивка.
— Такъв е животът, мило. Важно е следното: когато разберете, че грешите, да оправите нещата и да не повтаряте грешката.
— Ние сме само деца. — Мара войнствено вдиша брадичка. — Откъде да знаем кога сме направили грешка?
— Ако се чувствате гузни и непрекъснато очаквате някой да ви разкрие, значи сте сбъркали. Ако видите, че ви е страх всичко да излезе наяве, значи сте сбъркали. Ако причинявате болка на другите, значи сте сбъркали. — Саманта се изправи, отиде до Мара и докосна брадичката й. — Мара, вслушай се в сърцето си и всичко ще се нареди.
Стига толкова. Речта й опасно заприлича на проповед.
— Момичета, сега трябва да тръгвам. Никога няма да ви забравя. — Дявол да го вземе, това си беше вярно! Болезнено вярно. — В сърцето си винаги ще пазя спомена за вас. — Тя прегърна всяко от децата, опитвайки се да открие специални думи за всяко момиче, но не успя да каже нищо умно. Може би не беше подходяща за гувернантка. Може би беше по-добре, че си заминаваше.
Те останаха на място, унила групичка, която държеше разбитото й сърце в ръцете си.
Когато се върна в къщичката, видя, че куфарът й вече не е в дневната.
Лош знак.
Откри, че Уилям я чакаше в спалнята. Той беше напълно облечен и изглеждаше просто възхитително. Погледът му беше вперен в пораженията, които ботушите му бяха причинили на чаршафите преди няколко часа.
— Слугите ще има да клюкарстват — подхвърли тя.
Той съвсем спокойно се обърна към нея и Саманта се досети, че е чул влизането й. Въпреки че изражението му говореше за овладяност, сините му очи критично се спряха върху нея и я изгориха с пламъка си.
— Защо си с шапка и ръкавици? Със сигурност не планираш визита в това прекрасно утро. Тепърва ни предстои да обсъдим подробностите около сватбата си.
Този мъж я разплакваше.
Този мъж я вбесяваше.
Щеше да даде отдушник единствено гнева си.
— Заминавам както бях намислила. Връщам се в Реномираната академия за гувернантки. Там възнамерявам да предложа на лейди Бъкнел да ми намери място като компаньонка на възрастна дама или като директорка на училище, въобще място, на което няма да съм в непосредствена близост с мъже, защото намирам, че нямам заложби за гувернантка.