С един разкрач той се озова до нея и тя стреснато се дръпна — инстинктивна защитна мярка, която свърши с удар в рамката на вратата. Саманта беше понечила да се скрие в дневната, а вместо това се нарани глупаво.
— Страхувам се, че ще съм принуден да пиша на лейди Бъкнел, за да й съобщя, че тя не бива да ти поверява пост, на който ще имаш достъп до парите или вещите на други хора.
Болката от обвинението му я зашемети. Каква идиотка е била, да се надява, че една нощ с главозамайващ секс ще му отвори очите за истинската й същност. Очевидно очите му още бяха затворени, защото Уилям не само вярваше, че тя краде, но и хранеше убеждението, че ще се ожени за нея.
— Да, боя се, че заради теб и последния мъж, който ме намрази, всички врати в Англия ще са затворени за мен. — Тя сви рамене в добра имитация на небрежност. — Ще се наложи да си потърся работа в чужбина.
— Няма да ходиш в чужбина. — Гласът му беше прям, спокоен и уверен, като бог, който изрича своите заповеди. — Какъв е смисълът? Можеш да останеш тук, да се омъжиш за мен и да имаш повече богатства, отколкото е възможно да припечелиш като гувернантка — или като крадла.
Уилям беше изгубил правото да й нарежда какво да прави.
— Но къде ще остане тръпката от погазването на забраните? Вълнението, което те съпътства, докато пребъркваш нечий джоб. Възбудата от тайното промъкване при любимия. Радостта ще си е отишла.
Уилям стъпи с крак на дървения стол и опря лакът на коляното си.
— Остани при мен, и ще ти позволя да крадеш всичко, което е мое.
Саманта го погледна. Той имаше поведението на лорд и облеклото на пират.
— И без друго ако се омъжа за теб, всичко ще бъде мое. Не мога да крада от себе си.
Той я гледаше толкова внимателно. Прекалено внимателно. Уилям преценяваше реакциите й, виждайки всичко освен истината.
— Поне ми върни портретчето на жена ми.
Саманта затвори клепачи, за да спре внезапния дъжд от сълзи.
Не. Никакви сълзи. Гневът беше изход.
— Вещите на жена ти са съвсем малък знак на благодарност за работата, която свърших с лейди Федърстоунбоу.
Уилям затаи дъх, сякаш беше получил удар с камшик. После пръстите му обгърнаха ръката й, докосвайки я бавно и нежно.
— Баща ти ли те научи да крадеш?
— Да, но не се размеквай. Бях добра и изпитвах удоволствие от занаята си. Харесваше ми възбудата, опасността. Понякога тръпката дори ми липсва. — Саманта прехапа устни. Това беше вярно, ала думите й бяха равностойни на твърдението, че е откраднала миниатюрата на жена му. Нямаше смисъл да си губи времето с опровержения, на които той нямаше да повярва.
— Гладувала си, когато си се връщала с празни ръце.
— Същото си отнася за хиляди крадци, Уилям. Не започвай да ставаш състрадателен точно сега. Ще се объркаш.
Той се приближи до нея. Тя почувства горещината на тялото му, милувката на тези невероятни очи.
— Момичетата се нуждаят от теб.
— Момичетата ще се справят прекрасно и без мен. — Това поне беше вярно.
— Аз се нуждая от теб. — Уилям я погали по лицето и изрече думите, за които до снощи би убила: — Обичам те.
Дали сам си вярваше? Да, разбира се. Нямаше друго обяснение за удивителното му брачно предложение. Въобразяваше си, че я обича — но не й се доверяваше. Този път Саманта не можа да удържи сълзите си:
— Това ли е любовта за теб? Удобство, което изчезва при първия намек за трудности? Чувство без доверие? Празна глава и задоволен чеп? — Уилям се опита да възрази, но тя запуши с ръка устата му. — Не ми отговаряй. Това е любовта — виждала съм я хиляди пъти и казвам „не“. Не ми трябва такава любов. — Тя отмести ръката си. — Заслужавам нещо по-добро.
Той погледна пръстите си, сякаш докосването й го беше изгорило.
— Не мога да го понеса — изрече той. — Болката е страхотна.
— Чудесно. Дребнавите ти емоцийки не ме интересуват.
Уилям сведе поглед и Саманта видя, че усмивката му изразява жестоко страдание.
— Защото те боли колкото мен.
Уилям седеше на писалището си. Гръбнакът му беше превит, раменете — отпуснати, главата — скрита в ръцете. Недоумяваше колко бързо всичко беше излязло извън контрол. Беше се влюбил — диво, страстно, лудо. Беше забравил непоклатимите си принципи, за да обладае Саманта на терасата, докато музиката свиреше и свещите горяха там, където той трябваше да домакинства. Беше ги забравил заради жена неравна нему, с неизвестен произход, но страстта така го беше завладяла… Е, това доказваше, че моралът му е бил съмнителен. Не е трябвало да се поддава на съблазънта. Трябвало да се поинтересува какво е семейството й, какъв е произходът й, ако го беше направил, това никога нямаше да се случи.