Само дето… отново я искаше. Точно сега. Тук. На писалището. На пода. На канапето. Дотолкова се беше побъркал от желание, че насмалко щеше да изостави всичко, в което беше вярвал и да изложи момичетата на вредното влияние на Саманта, само и само да може да я има.
А тя го беше отблъснала.
Уилям изстена и се сгърчи от унижение. Лъжливата малка крадла го беше направила на пух и прах с презрението си и беше излязла от живота му.
Той щеше да се оправи, разбира се. Щеше да диша свободно.
Но в момента Уилям беше една жива рана. Сърцето му беше люто ранено. Но той беше безсилен пред онова, което най-силно смущаваше душевния му мир: съмнението. Ами ако тя не беше откраднала онези вещи? Ами ако беше излъгала, за да защити гордостта си, докато в имението се подвизаваше друг крадец? И този крадец по някаква своя тъмна, долна причина желаеше раздялата им? Но в състава на слугите нямаше промяна. Лошите му предчувствия бяха сламката на удавник. Саманта го бе направила. Тя беше откраднала.
Уилям чу, че вратата се отваря, но не вдигна глава. Не му пукаше кой е влязъл. Който и да беше, прав му път.
— Какво искаш? — попита той.
— Получих доклада от крайбрежието — отговори Дънкан.
— Добре ли е минало?
— Зависи какво разбираш под „добре“. — Дънкан стоеше на прага, защото сега и той нямаше желание да се приближава до Уилям. — Корабът акостира в залива и лодката дойде да свали пасажерите на брега. Пашенка оправда очакванията ни. Той изтръгна чантичката от ръцете на лейди Федърстоунбоу, хвърли се във водата, докопа се до ладийката и нареди на лодкарите да се отдалечат от брега. Федърстоунбоу зарева като магаре и хукна по петите му, заплува и почти стигна до лодката.
— Почти? — Уилям вдигна глава. — Какво искаш да кажеш?
Дънкан се колебаеше между ужаса и чувството си за хумор.
— Лейди Федърстоунбоу се прицели и го застреля.
— Божичко! Мъртъв ли е?
— По-мъртъв не може и да бъде. Удивителен мерник, при това с пистолет-играчка. — Дънкан примигна. — Тогава ние се появихме на сцената и открихме стрелба по ладийката. Пашенка им нареди да гребат, ако искат да пощади живота им. Арестувахме лейди Федърстоунбоу, но, Уилям… тя е напълно побъркана. Говореше на несъществуващи хора.
— Може би съдията ще се смили над нея и ще я затвори в лудницата „Бедлам“.
— Аз бих предпочел да увисна на въжето пред такава „милост“.
— Значи най-накрая всичко свърши. — Колко странна беше мисълта, че сега Уилям е свободен и не е на поредната си мисия. Беше отмъстил за смъртта на Мери. Преди си мислеше, че ще ликува, когато този момент настъпи, но сега изпитваше единствено болка.
Дънкан го наблюдаваше почти… съчувствено.
— Добре ли си?
— Ще оцелея.
— Знам. Но ще признаеш ли някога, че допусна грешка? — Дънкан въздъхна. — Не ми отговаряй. Ами, ще взема да тръгвам. На връщане ще се отбием с Тереза при викария. Все пак ще се оженя за нея.
Уилям се помъчи да се зарадва на щастието на приятелите си и действително успя, но в същото време изпита и завист. Той се изправи, заобиколи бюрото и се запъти към Дънкан с протегната десница.
— Пожелавам ви всичко най-хубаво.
Дънкан пристъпи напред и двамата мъже се здрависаха. Погледнаха се един друг и Уилям си спомни изминалите месеци, в които патрулираха заедно и заблуждаваха всички, спомни си тръпката и вълнението. Приятелите се засмяха — Уилям малко грубовато — прегърнаха се и се тупнаха по раменете.
— Поздравления — продължи Уилям. — Тереза е великолепна жена.
— Не я заслужавам, но моля те, не й го казвай. — Дънкан помаха и излезе. Уилям го чу как спря на прага и се обърна към някого:
— Здрасти мъниче. При баща си ли отиваш?
— Н-не — изпелтечи едно смутено детско гласче.
— Мара.
Уилям знаеше, че е себично, ала се радваше, че тя не идва при него. Сега не му беше до обяснения защо Саманта си е отишла пред гневните момичета. Нямаше друг отговор, освен че се е провалил в най-важната мисия на живота си. Той се върна до писалището и отново се отпусна в стола, заравяйки лице в ръцете си. Оказа се, че няма да се отърве толкова лесно:
— Татко?
Той бързо вдигна поглед. Бледа и уплашена, Мара се взираше в него. Уилям се постара да прозвучи загрижен по бащински:
— Мара, дали случайно не може да поговорим в друг момент? Наистина съм зает.
Тя погледна към вратата с неприкрит копнеж, но поклати глава и пристъпи напред, тътрейки крака. Уилям едва не й кресна да не забира килима и да не ходи прегърбена. Ако трябваше да бъде честен — ако Саманта бе тук, щеше да настоява за обективно отношение от негова страна — точно сега той самият не беше олицетворение на военната дисциплина.