Мара заобиколи писалището и се втренчи в него с големите си, учудени очи.
— Какво има, Мара?
— Плачеш ли, татко? — недоверчиво попита момиченцето.
— Не. Не плача — Очите му бяха сухи, но сърцето му се късаше.
Мара сведе поглед, бръкна в джоба си и извади миниатюра в златна рамка. Ръката й трепереше, докато я оставяше на писалището.
Уилям хвана тъничката й китка. Това беше портретчето на Мери.
— Къде го откри?
— Не го открих. — Мара си пое хрипливо дъх. — Аз го взех.
Ръката му отслаби хватката си и главата му се изпразни. Не знаеше какво да мисли. Какво да каже. Той се взря в миниатюрата, която се тресеше в ръчичката на Мара.
Дъщеря му. Собствената му кръв. Крадецът завинаги си остава крадец. Черното си е черно, бялото си е бяло, и сивото не съществува.
— Ти ли взе всичките неща на мама? — едва чуто прошепна Уилям.
Мара кимна. Беше пребледняла като платно и преглъщаше, сякаш всеки момент щеше да ревне.
Какво беше направил на дъщеря си? Уилям се изправи.
Мара залитна — момиченцето, което беше събрало целия си кураж, за да каже на баща си истината.
С бавни движения, за да не я изплаши повече, Уилям отново седна, бутна назад стола си и потупа коляното си:
— Ела тук, миличка, и разкажи всичко на татко.
28
При всеки завой каретата се килваше и Саманта се удряше в купето. Като капак на това пътниците от предната скамейка се блъсваха в нея. После, когато каретата излезеше на прав участък, всички се наместваха на седалките в мрачно очакване на следващия завой и следващото изсулване от претъпканите скамейки. Осем души, четирима седнали по посоката на движение, четирима обърнати срещу нея. Шестима мъже и две жени, изтормозени пътници, натъпкани в задушен дилижанс, чиито прозорчета бяха плътно затворени, за да не влиза прах. Осмина души, очакващи с нетърпение пристигането си в Йорк.
Саманта се загледа през едното прозорче, мъчейки се да почувства поне мъничко радост от това, че оставя зад гърба си тези каменисти чукари. Мразеше провинцията. Винаги я беше мразила с нейния свеж въздух, треви, полюшвани от вятъра и месоядни същества, готови да изгълтат неопитните градски момичета. Да, гореше от нетърпение да се върне в Лондон с непрестанния му шум, мириса на гниещи отпадъци и отвратителната мъгла, която оцветяваше всичко — от сградите до любимите й ръкавици — в черно. Адорна никак нямаше да е щастлива, че питомката й така скоропостижно се завръща…
— Прррт! — подвикна кочияшът. — П-р-р-р-т! Стой!
— Защо спираме? — попита гражданинът от Единбург, отвори прозорчето и проточи врат. — А-а-а, някакво дърво е запречило пътя.
Пътниците изстенаха.
Саманта се опита да не подскочи от радост. Дървото беше ненужно забавяне, пречка… но щеше да прекара още няколко минути тук, в Езерната област. Минути, в които щеше да види за последно Дяволската канара и скалистите водопади… и да си поплаче, защото трябваше да напусне това място. Можеше да се заблуждава както си иска, но истината беше, че бе обикнала Езерната област. Или по-точно казано, хората, които беше срещнала тук.
— Парите или живота! — разнесе се вик от крайпътните храсти.
Парите или живота? Саманта се намръщи. И дърво, запречило пътя. Дали беше съвпадение? Това не беше дълбокият глас на Уилям, изкуствено удебелен, за да всява страх. Той не би си направил труда да я последва. Не и след горчивите думи, които си бяха разменили. Не и след като доста ясно му беше заявила какво мисли.
Домакинята в другия ъгъл се отпусна на седалката и притисна ръце към щедрия си бюст.
— Разбойници! — Гласът й се повиши с една октава. — Разбойници! Ще ни оберат и ще ни изнасилят!
— Ти си първа — измърмори Саманта. Стигаха й толкова нещастия на главата.
— Много са. — Шотландецът озадачено присви очи. — Някои са дяволски ниски.
— Ниски ли? — Какво искаше да каже? Боеше се, че отговорът й е известен. — Като деца ли? — попита тя.
— Търсим една жена — висока, слаба и красива — провикна се разбойникът с най-големите габарити.
Саманта сведе глава и потъна в седалката. Уилям. Докато беше жива, нямаше да му прости.
А от друга страна… напушваше я на смях.
— С коса, светла като лунните лъчи. Дайте ни я и ще ви пуснем да си вървите с мир по пътя.
Всички погледи се насочиха към нея.
— Не е красива — заяви дебелата домакиня — но отговаря на останалата част от описанието.