Выбрать главу

Един от мъжете отвори с ритник вратата. Със задружни усилия останалите пътници изтикаха Саманта навън. Тя залитна и се приземи на четири крака.

— Вижте сега бе, хора! — кочияшът крещеше на шестимата малки главорези и страшния бандит в пълен размер, всички с маски на очите. — Не може ей така, посред бял ден, да ми отвличате клиентелата! Аз трябва да мисля за репутацията си!

— Нали вече си прибрал парите за билета и? — кресна най-голямото от децата. — Какво ти пука дали е отвлечена или не?

Агнес. Агнес участваше в този фарс. Всъщност — Саманта се олюля от силата на прозрението — всички момичета бяха яхнали коне и охраняваха пътя. Двете най-малки разбойнички бяха на понита, водени от по-големите им сестри.

Целият клан Грегъри беше дошъл да я прибере. Макар че защо си бяха направили труда… Саманта изгледа Уилям яростно. Видът му беше същият като в нощта на пристигането й. От глава до пети беше издокаран в черно. Изглеждаше твърде висок, твърде едър и твърде мъжествен. Безразсъден, силен… и тези очи. Тези блестящи сини очи, които едновременно изразяваха проницателност, подигравка… желание. По нея.

Тя се изчерви и предизвикателно вирна брадичка.

— Няма да ми я отвличате, калпазанковци такива! Мис Пендъргаст ми е клиент и ми е дълг да си я закарам докъдето си е платила.

Саманта видя как Вивиан дава знак на най-малкото бандитче:

— Това е мама и ми е мъчно за нея — проточи жаловито Кайла.

Кочияшът обърна яростния си взор към Саманта:

— Не е ли срамота, мадам, тъй да си зарежете децата?

— Тези деца не са мои — отсече Саманта. Всички пътници ахнаха ужасено.

— Мамо, как можа! — Агнес изскимтя като пребито пале. — Ако знаеш как ни липсваш!

— Мамо! Мамо! Мамо! — В зависимост от възрастта си и вродената си склонност към драматични изпълнения, момичетата захленчиха различни вариации на щастието и отчаянието.

Уилям наблюдаваше трогателната сцена със скръстени ръце. Саманта не му обърна никакво внимание. Строгият й поглед на опитна учителка се насочи към малките актриси.

— Баща ви може и да е способен на подобни глупости, но от вас определено очаквах да проявите повече разум, деца.

Подали глави от прозорчето и вратата, пътниците слушаха с жив интерес.

— Това не е грабеж — мъдро заяви огромната дама. — Това е… — думите я напуснаха и тя изгледа косо Саманта.

— Но, мис Пендъргаст — Емелин свали шала, който й служеше за маска — вие май забравяте, че откраднахте нещо.

Саманта не смееше да издиша от страх, че ще се разкрещи гневно. Ако погледите можеха да убиват, Уилям щеше да е мъртъв.

Той въобще не се трогна и се вгледа безстрастно в нея.

— Откраднахте сърцето ми — промълви Емелин.

— И моето сърце — добави Кайла.

На Саманта и се прииска да изстене при този фарс, но вместо това откри, че се колебае между порой от сълзи и гневен смях.

— Откраднахте сърцата на всички ни. — Агнес слезе от коня, отиде при Саманта и улови ръцете й. — Моля ви, мис Пендъргаст, останете с нас.

Саманта се втренчи в момичето. В момичетата.

Погледна и Уилям. Той смъкна ръкавиците си и докосна сърцето си с връхчетата на пръстите.

За нейно най-голямо смущение собственото й сърце заплашваше да се пръсне. От страст. Вечната, неутолима страст.

Кочияшът изсумтя презрително, развърза куфара на Саманта и го захвърли край пътя. Дървото беше отместено. Дилижансът изтрополи, оставяйки подире си облак прах, който ветрецът разнесе.

Останалите деца също слязоха от седлата и започнаха да подскачат нагоре-надолу, после прегърнаха гувернантката си.

— Не бяхме ли страхотни, мис Пендъргаст? Доплака ли ви се? Не се ли радвате, че оставате при нас?

Саманта на свой ред ги прегърна и се засмя на маймунджилъците им.

— Стига толкова, момичета. — Уилям слезе от жребеца си и силно плесна с ръце. — Оставете ни насаме за малко.

Децата се спогледаха и се разкикотиха, после Агнес ги поведе към конете. Каките помогнаха на двете най-малки сестри да се качат на седлата.

Саманта се опита да фокусира погледа си в тях и да пренебрегне Уилям, но той привличаше цялото й внимание. Изпълваше очите й. Стоеше твърде близо до нея и вдишваше твърде много от отвратителния свеж въздух. Със сигурност вдишваше твърде много, защото се чувстваше замаяна и задъхана.

— Обичаме ви, мис Пендъргаст! — извикаха момичетата, докато се отдалечаваха, повели бащиния жребец със себе си.

Саманта им махна едва-едва.

Слънцето грееше, къпейки лицето й в топлината си. Ветрецът подухваше, развявайки шала на Уилям.

— Ето ни отново тук. На пътя. — Той улови ръката й, смъквайки ръкавицата с преднамерена чувственост и притисна устни към дланта. — И най-сетне сме сами.