4
На дневна светлина полковник Грегъри изглеждаше още по-привлекателен — и по-опасен — отколкото в мрака на нощта. От глава до пети беше облечен в черно: Черен вълнен костюм. Черни ботуши, лъснати просто съвършено. Твърдо колосана бяла риза. И черно копринено шалче, чийто възел беше оформен с войнишка прецизност. Дрехите прилепваха по тялото му като ръкавица… и разкриваха изключителната му мъжественост.
Той беше от онези мъже, които незабавно привличат женското внимание. Саманта със сигурност не правеше изключение, и откликът й я караше да изпитва леко неудобство. Искаше да излее върху него гнева си, задето я беше изоставил в мрака сред пустошта. Искаше да се слее с кремавожълтата стена и да го изпива с поглед, докато не проумее какво е това чувство, което кара коленете й да треперят и от което коремът й се е свил на топка.
Или не… дискомфортът не беше в корема й, а някъде по-надолу, и усещането не бе точно болезнено, а… не можеше да го определи, но чувството със сигурност не й харесваше.
Гневът беше по-лесен за разбиране.
Той се загледа в Кайла, която чешеше носа си с ръкав, и в Мара, която търкаше прасеца на единия си крак с обувката на другия.
— Стройте се! — нареди той.
Момичетата веднага се втурнаха да изпълнят заповедта му и се наредиха в редичка, от най-голямата към най-малката. Стояха целите в слух, като добри малки войници, с изпъчени гърди и вдигнати брадички. С отсечени крачки баща им стигна до Агнес, обърна се надясно и като на парад мина пред редичката. Той спря и даде знак на Емелин да оправи престилката си, което момичето изпълни на мига. После измарширува и спря пред Мара.
— Мара, какъв е този бозаещ звук?
— Какъв звук, татко? — момичето се огледа наоколо в недоумение.
— О, чакай, сетих се. — Той се наведе към нея, докато погледът му не се изравни с нейния. — Знам какъв е тоя звук. Ботушите ти бозаят блясък от моите.
Мара погледна първо към обувките си, целите ожулени и изцапани, после към тези на баща си, чийто блясък заслепяваше до болка. Очите на момичето се напълниха със сълзи и Саманта не издържа.
— Полковник Грегъри, вие сам ли поддържате ботушите си?
Той я изгледа с очевидно раздразнение.
— Аз съм офицер. Разбира се, че не.
— Е, и Мара не го прави — приповдигнато изрече Саманта. — Ето нещо общо между вас. — Саманта чу смях през сълзи, който веднага беше заглушен, след това момичето увеси рамене, все едно от гърба й се бе свлякла непосилна тежест. Полковник Грегъри никак не беше очарован.
— Мис Пендъргаст, когато поисках гувернантка, ясно изразих очакванията си да изпълнявате нарежданията ми с цялата дължима съвестност — произнесе той с дълбокия си, раздразнен, познат глас.
— За в бъдеще ще имам предвид желанието ви. — Ти грубиян такъв!
— За в бъдеще очаквам да не се мотаете с децата ми, опитвайки се да ги подкупите с плат, който възнамерявате да измъкнете от мен.
О, значи беше чул това?
— И от кого предлагате да го измъкна, полковник? — Саманта го погледна право в очите.
Гъста червенина плъзна по бузите и челото му, но той отговори на погледа й.
— Плат може да искате единствено от мен, но аз няма да ви дам.
Агнес отиде при баща си и застана до него, за да покаже, че му е съюзник.
— Казах на мис Пендъргаст, че трябва да отиде веднага при теб, татко, но тя остана да си бъбри с нас.
Удивена и силно впечатлена от способността на Агнес да лъже без да й мигне окото — и то на всеослушание — Саманта се обърна към момичето и въпросително вдигна вежди.
Агнес пламна като божур.
— Разбирам — полковник Грегъри наблюдаваше дуела между двете. — Свободно. — Той махна с ръка към останалите момичета. Те въздъхнаха и се разделиха на три малки групички, като Хенриета използва тази възможност, за да сръга свирепо Агнес в ребрата.
Полковникът насочи цялото си внимание към Саманта и тя се зачуди какво да мисли, какво да каже. Адорна би казала, че този мъж е като планините: великолепен и несломим. Саманта би се съгласила, но с уточнението, че е жесток и безмилостен. Брадичката му беше непреклонна, ушите му малки и плътно прилепнали до черепа — сякаш този мъж чрез тренировки ги бе приучил мирно да застанат така. Пълните му устни бяха извити в лека, неискрена усмивка, с която той се опитваше да прикрие презрението, което изпитваше към жена, способна да изпадне в паника заради настъпването на нощта.