Саманта усети как кожата й настръхна под топлия му дъх. Предателските й зърна веднага се превърнаха в корави пъпки. Тя се отдръпна, но той я последва. Това, което спечели като дистанция, беше наваксано от голямата му крачка.
— Благодаря ти, че се съгласи да ме изслушаш.
— На нищо не съм се съгласявала. — Този мъж беше опасен: вече си правеше оглушки.
— Не избяга от мен, което е нещо. И това ми стига. — Уилям посочи един пън под сенките на горските дървета. — Ще ми окажеш ли честта да поседим, докато разговаряме?
Наистина трябваше да поговорят, но Саманта се двоумеше. Уилям се досети каква е причината за колебанието й.
— Ще проверя за змии — увери я той. Нищо в поведението му не издаваше подигравка или неприемане на страховете й. Ето защо Саманта нагази в тревата край пътя, израснала върху плодородната хумусна почва, образувана в течение на хиляди години от есенната шума, и позволи на Уилям да отмести пънчето, за да прогони тварите, които евентуално се бяха притаили под него. Кавалерът свали жакета си за езда, сгъна го и застла с него импровизираната табуретка. Саманта се настани внимателно, стараейки се да създаде атмосфера на официалност — сякаш това щеше да заличи лудите нощи помежду им. Тогава, за неин ужас, Уилям коленичи пред нея.
— Моля ви, недейте. — Тя се помъчи да отмести ръката му. — Полковник Грегъри, моля ви, не е необходимо.
— Полковник Грегъри? — Той не помръдна.
— Наричаше ме Уилям… тази сутрин.
Страните й пламнаха като алени рози.
— Да, но преди това… — Ама че глупачка беше. — Прав си, разбира се. След като сме били интимни, пълен абсурд е да се преструваме, че помежду ни не е имало нищо.
— Точно така.
— Но моля те, недей да коленичиш.
— Аз вярвам в значението на протокола. Вярвам, че трябва да се покланяме на кралицата. Вярвам, че всеки военачалник трябва да поздравява офицерите си. Вярвам, че мъжът трябва да ухажва жената преди да се оженят и да сподели с нея брачното ложе едва след церемонията. Вярвам, че щом правя предложение за брак, трябва да съм на колене. — Уилям смъкна другата й ръкавица и улови ръцете й в своите. — С теб обърках всичко.
Саманта си спомни изминалата нощ. И утрото. Розите отново пламнаха на лицето й.
— Не съвсем всичко — смутено изрече тя.
— Благодаря, че ми признаваш поне това. — Загадъчна усмивка заигра по устните му. Уилям се овладя и продължи със сериозен тон: Също така вярвам, че мъжът трябва да измоли прошка на колене, когато е озлочестил дамата с необмислените си постъпки — както аз те озлочестих. Мара е взела вещите на Мери.
Нещо в нея се отпусна. Мара си беше признала след малката й лекция. Саманта беше намерила начин да помогне на момичето.
— Знам.
— Как така?! — Веждите на Уилям чак подскочиха от недоумение.
— Крадецът винаги разпознава крадеца. — Саманта сви рамене. — Мара е средното дете. За разлика от Агнес и Вивиан тя още не се превръща в жена. Но от друга страна не е малкото сладко момиченце като Кайла, Хенриета или Емелин. Затова тя се чувства изгубена.
Уилям изглеждаше като ударен от гръм.
— Въобще не ми беше минало през ума. Как ли съм се оправял с децата си преди да дойдеш ти, с дълбоките си прозрения и женската си мъдрост?
Саманта би могла да го обвини в ласкателство, само че казаното от него беше истина. Тя му беше спестила доста бъдещи неприятности с момичетата.
— Мара ми каза, че споменът за майка й избледнявал. В самотните си нощи тя се опитвала да си представи лицето на Мери, но не успявала. Взела вещите на майка си в опит да я запази жива в паметта си. Това й носело успокоение.
— Горкичката — задавено изрече Саманта.
— Дадох миниатюрата на художник, който да направи по едно копие за всяко момиче. — Уилям обсипа с целувки пръстите й. — Сега се надявам да им доведа нова майка, която да ги завива в креватчетата за лека нощ.
Саманта извърна поглед.
— Ако я убедя да ми прости, задето я обвиних заради миналото й.
Цялата болка и омраза, трупана през всичките години на малтретиране и унижения, изплува на повърхността. Саманта преглътна. Искаше да го направи. Обичаше го толкова силно, че би трябвало да е способна на всичко… но не можеше да му прости.
Някои неща бяха непростими.
— Не мога. — Тя поклати глава.
Уилям започна да шава и от притеснение заговори по-бързо:
— Разбиранията ми за етика ме правеха непреклонен. Всеки знае разликата между доброто и злото. Лъжата и измамата… кражбата никога не могат да бъдат оправдани. Но дъщеря ми, моята собствена плът и кръв, изисква моето съчувствие и аз няма да й го откажа заради сторените грешки. — Уилям направи кисела гримаса. — Макар че ще проведа с нея доста сериозен разговор относно морала.