— Добре, но знай, че Мара винаги ще си остане човек, който изпробва пределните граници на нещата.
— Ще се нуждая от помощта ти, за да я държа в правия път.
Саманта отново извърна поглед.
— Дори преди да разбера за Мара, знаех, че трябва да се променя. — Уилям си пое дъх. — Трябваше да се променя или ти нямаше да ме приемеш, а мисълта за това ми беше омразна. Беше ми много трудно. Ето защо реших, че мога да се променя малко, а ти да се промениш много.
Радост и тъга така се смесиха в душата й, че тя не можеше да разграничи кое какво е. Искаше й се да се засмее. Искаше й се да се заплаче от болка.
— Но ти ме отблъсна. Предложих ти всичко, което имах, но ти не прояви интерес. Затова ти признах, че те обичам. Ти се присмя на любовта ми.
— Не исках. — Тя избърса очите си. — Никой мъж не ми се беше обяснявал в любов.
— И ето ме сега на колене. Падам ничком. — Той изпълзя по-близо, толкова близо до нея, че се притисна до тялото й. — Съгреших спрямо теб. Бях глупав и твърдоглав. Бях добродетелен и лицемерен. Моля те, моля те прости ми!
— Добре. — Защо ли се предаде? — Естествено. — Защото не можеше другояче. — Прощавам ти. — Желаеше го. Обичаше го.
— Тогава… защо не ме погледнеш в очите? — Уилям шепнеше нежно в ухото й. Саманта усещаше дъха му във врата си. Първо погледна лицето му, после сведе поглед към сплетените им ръце. — Саманта, нямам повече власт над миналото отколкото всеки друг човек. — Палецът му описваше кръгове по дланта й. — Мога да обещая само да не повтарям грешката си.
Тя положи големи усилия, за да не му се сопне:
— Сигурен ли си, че ще удържиш на обещанието си? Че ще му останеш верен дори и в най-мрачните кътчета на съзнанието си? Следващия път, когато загубиш нещо, или когато някой ядосан прислужник задигне сребърните прибори, няма ли тайничко да се питаш дали не съм била аз?
Уилям не продума толкова дълго, че Саманта се изнерви. Дощя и се да стане, да се раздвижи… да го погледне в очите, както я беше помолил. Там видя разбиране, което я уплаши и смути.
— Гарантирам ти: никога няма да заподозра, че си нещо друго освен красива, интелигентна и добросърдечна жена, защото вярвам в теб. — Думите му бяха премерени, тонът — внимателен. — Но не мога да те принудя да повярваш в мен. — Уилям се изправи с болезнена гримаса на лицето си. — Нищо чудно, че в сърцето си не можеш да откриеш дори мъничко любов към мен. Подлагаш на съмнение искреността на чувствата ми и на силата на характера ми.
— Не! Не! Не подлагам нищо на съмнение. Аз… Винаги другите са се съмнявали в мен… — Не можеше да повярва, че казва това. Толкова неубедително извинение, за да маскира толкова голям страх. Истината беше, че ако се свърже с Уилям до края на живота си, тя ставаше уязвима за болката. Рискът беше толкова голям, че предпочиташе да прекара живота си в бедност и слугуване, отколкото да го поеме.
Но това не беше всичко. Саманта също се изправи, улови ръката му и сериозно го погледна в очите:
— Обичам те. Обикнах те още първия път, когато те съзрях на коня и те помислих за красив и опасен дявол.
— Обичаш ли ме достатъчно, за да ми повериш сърцето си? — Сега беше негов ред да я изпита.
— А ти обещаваш ли ми да се грижиш добре за него?
— Да.
— Ти никога не би ме излъгал. Обичам те и ще стана твоя жена.
Без да сваля изгарящия си поглед от нея, Уилям се провикна:
— Момичета! Всичко е както трябва! Мис Пендъргаст се съгласи да ми стане жена.
Двамата се ухилиха до уши. Представяха си каква ще е радостта на децата.
— Момичета! — извика Уилям малко по-силно.
Саманта се огледа и изненадано установи, че никой не ги гледа от храстите.
— Къде са децата?
— Не мислиш ли… че са решили да осигурят желания резултат? — Уилям кимна и замислено поглади брадичката си.
— Отлична тактика. На всяка цена трябва да ги похваля.
— Не разбирам. — Очите й се отвориха широко. — Какво ще постигнат, като ни зарежат сами в тази пустош?
Той се изкиска, но когато видя паниката, изписана на лицето й, успя да си придаде по-сериозен вид.
— Това не е никаква пустош — успокои я бъдещият е съпруг. — Вероятно са преценили, че ако прекараме нощта заедно, щем не щем ще се сдобрим. Най-малкото ще бъдем безвъзвратно компрометирани и принудени да се оженим.
— Адови изчадия! — Саманта беше потресена.
— Кой го казва! — ухили се Уилям.
— Горд си от тяхната постъпка — намръщи се тя.
— Не съм горд. Наистина. Просто съм… впечатлен от логическото им мислене. — Уилям се прокашля и смени темата.