— Ако останем на пътя, през следващите няколко дни все ще мине някой.
— През следващите няколко дни?! — изкрещя Саманта.
— Ако вървим по пътя и не срещнем никой, след два — най-много четири дни — ще стигнем до Силвърмиър. — Той я притисна към себе си. — От друга страна, ако ми се довериш, знам пряк път през гората.
Саманта се почувства замаяна от близостта му.
— След колко време…?
— Утре сутринта сме вкъщи.
Дишането й се учести. Тя опули очи и страхливо погледна зелените дървета, които се простираха край пътя.
— Има ли вълци?
— Няма вълци. Няма мечки-стръвници. Ще бъдем в безопасност.
— Ще гладуваме.
— Ще те нахраня. Довери ми се.
— Къде ще спим?
Уилям се намръщи и отиде до една раница, която беше захвърлена край пътя.
— Предполагам, че момичетата са ни оставили това.
— Да. — Той развърза каишите. — Одеяла и платно. Аз съм войник. Приготвял съм нощен подслон и с по-малко подръчни материали. — Той се върна при Саманта и я прегърна. — Помисли си само. Ти и аз под звездите…
— Еднодневки. Прилепи. Страховити буболечки.
— Скъпа, падне ли мракът, ще се погрижа съзнанието ти да е заето със съвсем различни неща. — Уилям многозначително я погледна и Саманта разбра, че ще я целуне. Знаеше, че тази целувка няма да е обикновена. Тя се притисна към тялото му, сграбчи реверите на жакета му и разтвори устни. Той сбъдна очакванията й. Първо сладкият му дъх се смеси с нейния, после започна чувственото пиршество на сетивата им. Празник на любовта, споделено удоволствие, скрепяване на брачните клетви.
— Сега не мислеше за страшни буболечки, нали?
Тя кимна със затворени очи.
— Вярваш ли ми? Ще минем ли по прекия път?
Ново кимване.
— За друго не моля. — Той преметна раницата през рамо и я поведе към гората. — Довечера можеш да ми кажеш защо си ме помислила за красив, опасен дявол.
Уилям знаеше, че ще извади голям късмет ако я компрометира напълно и се ожени за нея преди тя да разбере, че само две мили надолу по пътя има село.
В крайна сметка момичетата не бяха единствените тактици в семейството.