— Зависи. — Той отиде зад писалището. — Няма ли да седнете?
Тя бе обидена, и то от майстор в оскърбленията. С рязко, гневно движение, се намести на един плюшен стол точно срещу него.
Той остана прав.
— Трябва да призная, че съвсем не бях впечатлен, когато ме взехте за крадец. Тъй като нямате опит с подобни неща…
Саманта не можа да сдържи едно „ха“.
Полковник Грегъри високомерно вдигна едната си вежда и продължи:
— Ах, да, щях да забравя. Идвате от Лондон, който наистина е опасен град. Може би са ви обирали.
Друг път, помисли си тя, но каза:
— Не, сър.
Той я погледна критично, все едно беше изрекла нещо много странно.
— Както кажете. — Той продължи да я изучава внимателно. — Този път ще извиня грешката ви, но ако за в бъдеще станете жертва на бандит, не се съпротивлявайте. И което е по-важно в твоя случай: сдържай наглостта си.
— Правилно ли съм разбрала, че трябва да дам чантичката си на всеки тип, който я пожелае?
— Когато става дума за кражба — да.
— Не. — Не й пукаше, че думите му бяха разумни, и че тя самата би дала същия съвет на друга потенциална жертва.
— Работила съм упорито за това, което имам, и няма да се откажа с лека ръка от него.
— Парите и вещите са заменими. Животът е само един.
— Вашите вещи са заменими. — Но кой ли би обрал този мъж? Никой нормален крадец не би опитал късмета си с такъв великан. — Моите трябва да бъдат спечелени.
— Това, което имам, също е било спечелено, мис Пендъргаст. Макар родът ми да живее тук вече триста години, аз бях по-малък син. Баща ми ми купи чин в армията, но аз сам издържах себе си и семейството си с тежък труд. Сега, разбира се, всичко това е мое — той посочи нещата около себе си — но силно тъгувам за баща си и брат си.
Саманта не можеше да го обвинява за това, че се е родил с преимущества, които бедната й фантазия не бе в състояние да си представи. Този мъж поне разбираше, че се е родил привилегирован и сериозно се отнасяше към отговорностите, свързани с това. Дори по-сериозно от необходимото, помисли си тя при гледката на суровото му, намръщено лице.
— Моите съболезнования.
— Дъщерите ми са моето семейство. Те са най-скъпите ми същества.
— Това чувство ви прави чест — каза тя, макар почти да не бе забелязала знаци на обич от негова страна, докато бяха в стаята на момичетата. — Много крадци ли върлуват в околността?
— Местността е дива. Тук е имало разбойници още отпреди римско време.
— В такъв случай не биваше да ме оставяте сама на пътя. — По лицето й избиха червени петна от раздразнение.
Той я погледна така, сякаш е проговорила на чужд език, и остави коментара й без отговор.
— Имате уверенията ми, че ще ги довърша и ще прочистя района от тях, но докато това стане изисквам от вас да не излизате извън очертанията на парка без някой от хората ми да ви придружава. — Той сви пръсти около дръжките на креслото си. — Настоявам не само заради вашата безопасност, но и заради тази на децата ми.
— Добре.
Той все още продължаваше да я гледа втренчено.
— Сър — добави тя. В какво се беше забъркала? Ако нещо ужасяващо се случеше — а според жизнения й опит ужасяващи неща се случваха непрекъснато — щеше да се окаже пленница в това имение, защото нямаше да може да се върне обратно в Лондон. — Още сега ви гарантирам, че няма да ми хрумне да се разхождам в тази дива пустош без някой силен и опитен лакей за придружител.
Устата му потрепери, може би от сдържан смях, и видът му престана да бъде толкова суров.
— Сигурно заради съществата, които могат да ви изядат?
Значи я беше чул, докато препускаше обратно към гората.
— Намирате ли големите, зъбати животни за нещо забавно, полковник Грегъри?
— Намирам ги за малко вероятни, мис Пендъргаст, но ако вярата ви във вълци и мечки ще допринесе за вашата собствена сигурност и тази на децата ми, окуражавам ви да си представяте най-страшните горски твари. — Той седна. — Мога ли да видя препоръките ви?
Божичко, този мъж наистина я дразнеше. Той бе живо доказателство, че някои благородници страдат от недостатъци на характера, които ги правят непоносими. Добрата страна на такъв род недостатъци беше, че я караха да се държи нащрек.
— Нося писмото на лейди Бъкнел. — Тя бръкна в джоба на полата си и извади запечатания документ. — Доколкото разбрах, тя ви е осведомила за способностите и за стажа ми.
— Да, но подробностите бяха доста неясни и неопределени.
— Представа нямам защо. — Саманта разтвори широко невинните си очи.
— Сигурен съм, че нямате. — Когато прочете писмото до края, той изви вежди нагоре и лицето му стана напълно безизразно.