Усмихна се. Нямаше да отклони предложението на работодателя си, нито пък щеше да му обясни, че се е справяла блестящо с много по-буйни деца от неговите.
— Какво се очаква от мен след вечеря?
— От вас очаквам да четете, да развивате ума си, да пишете писма, да планирате уроците. — Полковникът се отпусна назад в креслото си и постави грамадните си ръце върху дръжките му. — Всяка понеделник вечер ще ми давате отчет за това, което сте преподали на децата през изминалата седмица.
— Както желаете, сър. — Произнасянето на тази фраза й достави известно удоволствие. Засега разговорът им беше протекъл почти… приятно.
Разбира се, полковник Грегъри беше непоносим, но страшно много хора биха казали същото и за нея. Или мъжът срещу нея не го забелязваше, или това не го вълнуваше, което определено би я изненадало. Опитът й беше показал, че скованите и надути военни държат да получават дължимата им почит, че и отгоре. Може би беше готов да се примири с всичко, за да задържи поредната гувернантка, или… какво всъщност беше казала Адорна в писмото си?
— Много добре, приключихме с обясненията. — Той вдигна някакъв документ от писалището и започна да го разглежда. — Очаквам да ви видя тук следващия понеделник точно в седем часа.
Сбито и кратко. Е, и тя щеше да бъде толкова кратка.
— Що се отнася до плата за рокли…
Полковник Грегъри постави документа обратно на писалището с изключително бавно движение.
— Какво не ви е ясно в думата „не“?
— Те са момичета, не войници.
— Дрехите им са практични и удобни, подходящи за отглеждането на здрави деца.
— За да бъде здраво самочувствието на едно момиче, то има нужда и от красиви рокли, с които да ходи на танци и партита.
— Дъщерите ми не посещават партита.
— Няма ли партита за деца в провинцията?
Той се намръщи, а сините му очи потъмняха от раздразнение.
— Не.
— Тогава как очаквате децата ви да усвоят правилата на доброто поведение? — Саманта поклати глава в безмълвен укор. — Полковник Грегъри, вие сте — трябва да сте — един от най-видните земевладелци в околността. От вас зависи да давате пример на другите родители. Незабавно трябва да заплануваме парти тук.
— Въобще не възнамерявам да — той спря да говори и се опули насреща й, все едно я виждаше за първи път. — Въобще не възнамерявам да устройвам детско парти.
— Тогава ме снабдете с плат за рокли и веднъж седмично ще давам прием в моята стая само за децата, на който ще им разкривам тънкостите на доброто светско поведение.
— Ще си помисля. — Полковникът поглади брадичката си.
Саманта можеше да се закълне, че той не й обръща никакво внимание. Не знаеше дали това е за добро или лошо, но продължи да упорства.
— Агнес е близо до дебюта си, на Вивиан също малко й остава. — Тя стана и се запъти към вратата, надявайки се да е излязла, преди да е успял да възрази: — Различен цвят за всяко момиче, моля. Те трябва да се чувстват като отделни личности, важни по свой собствен начин. Платът да е жарсе и без десен, защото мисля, че сте прав — нормално е едни здрави деца да нямат най-добро отношение към дрехите си. — Ясно виждаше, че не е успяла да го убеди.
— Мис Пендъргаст? — Той се надигна от мястото си с бавно движение, което някак успя да създаде впечатлението за сила и заплаха.
— Да, полковник Грегъри?
— Кайла е настинала. Моля ви, уведомете бавачката й и се погрижете детето да бъде преместено в отделна спалня.
Саманта примигна. Беше очаквала всичко, само не и това.
— Разбира се, сър. Но ако мога да попитам — как разбрахте?
— Чешеше си носа. На Мара са й умалели обувките. Ще поръчам нови, но докато пристигнат, ще мине поне една седмица. Междувременно й дайте да пробва старите ботушки на Вивиан. — Той сключи ръце зад гърба си. — Всъщност направо проверете дали всички момичета имат нужда от нови обувки.
— Да, сър. — Саманта се напрегна да си припомни какво от нещата, които е видял, го е накарало да се досети за проблема на момичето. — Мара… търкаше единия си прасец с обувката си.
— И отказваше да поддържа ботушките си по начина, по който желая. Казвал съм й — казвал съм го на всички — че трябва да ме уведомяват, когато обувките им отеснеят, но Мара отказва да разговаря с мен повече, отколкото е минимално необходимо.
— Чудя се защо ли. — Саманта дори не се опита да прикрие сарказма си.
Той заобиколи писалището, отиде до нея и застана толкова близо, че ботушите му докоснаха полите й. Както никога досега я обзе желание да побегне, да се отдалечи от този мъж.