— Неестествено руса е. — Снощи кичури от косата й се бяха разпилели по страните й — в здрача те грееха като лунни лъчи. — Това трябва да е перука.
— И двамата сме съгласни, че ти не знаеш нищичко за жените, камо ли пък за косите им. — Дънкан се отпусна в стола, освободен от Саманта. — Не успях да видя очите й. Какъв цвят са?
— Кафяви. — Уилям показа чашата си с кехлибарено златистата течност. — Нещо такова. Много странен цвят.
— Забелязал си цвета на очите й. — Дънкан изглеждаше прекалено доволен, когато разклати уискито в чашата си. Прекалено самодоволен, за да бъде Уилям спокоен. — Не знам дали ще издържа, докато мога да надникна в очите на тази млада дама.
— Не си и помисляй да прелъстяваш гувернантката ми — предупреди го Уилям. — Не и ако не си готов да заемеш нейното място пред децата ми.
— Не бих си и помислил подобно нещо. — Дънкан постави ръка на сърцето си. — Видя ли походката й? Като на грациозна, дебнеща плячката си пантера. Сякаш не се движи, а плава.
— Прекалено е висока — Уилям беше свикнал с мънички, дребни жени, които вдигаха глава нагоре, за да го погледнат в лицето, и които бяха леки като пух, докато ги водеше в ритъма на валса.
— А представяш ли си тези дълги крака, обвити около врата ти?
Там беше проблемът, че си го представяше, и още как. Дънкан нямаше ли чувство за мяра?
— Прекалено е тънка — опита се да възрази.
— Прекалено е висока, прекалено е тънка — Дънкан подигравателно изимитира Уилям. — Много си придирчив за беден, отчаян вдовец, който има нужда от съпруга, която да се грижи за децата му, но въпреки това те харесвам. Може би тази мис… мис…
— Пендъргаст — учтиво му подсказа Уилям.
— Може би мис Пендъргаст е идеалната жена за теб.
— Не.
— Не? — Кичур светлокестенява коса падна върху челото на Дънкан, докато изучаваше с критичен поглед приятеля си. — Вече станаха три години, откакто Мери почина.
— Откакто Мери беше убита — поправи го Уилям.
— Да, но вината не беше твоя — с цялата си възможна нежност изрече Дънкан.
— Сигурността на жената е отговорност на съпруга й. — Разбира се, че вината бе на Уилям и на никой друг.
— Изпълнявахме важна мисия за полка. Как можеше да знаеш, че Мери ще отговори на зов за помощ и ще попадне в засада, устроена за нас от руснаците?
— Трябваше да я изпратя вкъщи. — Съвестта на Уилям не му даваше мира. — Трябваше да изпратя всички тях у дома. Знаехме за опасността, стаена толкова близо да планините.
Дънкан се изправи и постави ръка върху рамото на Уилям.
— Знам колко много обичаше Мери, и че смъртта й разби сърцето ти, но…
Уилям се отърси от докосването на приятеля си, отиде до прозореца и погледна към парка. Там беше проблемът. Той бе обичал Мери, но… любовта му към нея беше доказала нещо, което той подозираше от години: никоя жена не можеше да бъде толкова интересна, колкото поредната военна акция. Никоя жена не можеше да бъде толкова вълнуваща, колкото езда през мочурищата. Никоя жена не можеше да плени сърцето му, защото той беше студен и безчувствен, и макар да беше способен на силни и горещи страсти, не би могъл да обича.
Това беше част от причината, която засилваше до такава крайна степен решимостта му да залови предателите, отговорни за смъртта на жена му. Тя го бе обичала с такава всеотдайност, а той никога не бе успял да й отвърне с взаимността, която тя заслужаваше.
— Справедливост ще бъде въздадена. — Той не можеше да признае на Дънкан или на някой от романтиците, които си въобразяваха, че страда от разбито сърце, че е подтикван не от любов, а от угризения на съвестта.
— Ще намерим справедливост. — Дънкан се отпусна обратно в стола си. — Но на теб ти трябва жена. Всеки мъж си има нужди, които не може да пренебрегне.
— Никой не може да знае това по-добре от теб. — Уилям погледна приятеля си в лицето. Той не завиждаше на Дънкан за лудешката му репутация в околността. — Ти задоволяваш своите достатъчно често.
— От мене да знаеш, много нещо трябва, за да се съвземе едно разбито сърце. — Дънкан определено беше имал успех сред дъщерите на офицерите, пръснати по цялата необятна Индия. Но после беше имал глупостта да се увлече по щерката на лорд Барет-Дъруин. Негово благородие не бе останал възхитен от факта, че някакъв си шотландски нехранимайко ухажва най-голямата му дъщеря, и бързо беше изпратил момичето в Англия. Дънкан подаде оставката си и отиде в Лондон само за да научи за венчавката на любимата си с граф Колиър. Гневната му и безразсъдна реакция бе дар божи за Уилям, който се нуждаеше от сънародник за изпълнението на мисията си.
— Мис Пендъргаст ми донесе вест. — Уилям измъкна писмото на лейди Бъкнел от сакото си и го метна към Дънкан. — На пръв поглед това е препоръчително писмо.