— На пръв поглед? — Дънкан го вдигна от писалището.
— Чети.
Дънкан внимателно прочете първия абзац.
— „Мис Пендъргаст е отлично обучена, интелигентна, изобретателна…“ — Много добре, Уил, но…
Уилям видя как цялото тяло на приятеля му настръхна. Без да сваля поглед от писмото, Дънкан протегна ръка, за да остави уискито си върху писалището.
— Лейди Бъкнел ти изпраща това? Лейди Бъкнел работи за Хоум Офис? За Трокмортън? Лейди Бъкнел е наша шпионка!
— Вярвам, че лейди Бъкнел помага на Трокмортън с някоя услуга когато може, но би било пресилено да я наречем шпионин.
Дънкан бързо зачете по-нататък.
— Трокмортън пише, че Езерната област е център на подривна дейност, защото… — Писмото падна в скута му. — Лорд и лейди Федърстоунбоу? Тази безобидна възрастна двойка ръководи шпионска мрежа, която покрива почти целия свят?! Лорд и лейди Федърстоунбоу?
— Не ми е известно Трокмортън някога да е бъркал и съм абсолютно сигурен, че той не би се заблудил, когато става дума за нещо толкова сериозно.
— Не поставям под въпрос информацията, просто… — Дънкан поклати в недоумение глава. — Как?
Уилям беше имал няколко минути в повече, за да помисли върху възможните отговори.
— Те имат достъп до всеки благороднически дом в Англия. Никой не би заподозрял тези старци в грях, по-различен от безобидни клюки. Дори да ги заловят със секретни документи пак би им се разминало, защото всеки ще си помисли, че просто са били използвани без тяхно знание.
— Свят ми се завива, като си помисля.
— Това обяснява всичко. Ето на какво се дължи постоянният приток на непознати в областта — чужденци, жени, които пътуват сами…
— Не забравяй, че имението Федърстоунбоу е разположено съвсем близо до брега, където има пристан. Копелетата имат резервен изход. — Дънкан отново прочете писмото. — Трокмортън ще насочи двамата Федърстоунбоу към нас. Иска да измъкнем колкото е възможно повече информация от тях преди да ги арестува. Какво ще предприемем?
— Имам план. — Но този план се беше оформил в съзнанието му спонтанно само преди няколко минути Сигурно можеше да се измисли нещо по-добро.
— Ще ги измъчваме? Ще проникнем с взлом в имението им? Ще им светим маслото като на бесни кучета? — Дънкан потърка ръце от задоволство.
— Не. — Уилям направи кисела гримаса. — Ще дам прием.
— Прием? — повтори невярващо Дънкан.
— Прием в Силвърмиър. Помисли, човече — точно това е полето им на действие. Поканени са най-видните семейства в цяла Англия. Лорд Федърстоунбоу се опитва да целуне дебютантките, докато лейди Федърстоунбоу се развлича с клюки. А всъщност през цялото време се занимават с подслушване и крадат информация, която после продават на руснаците. Ще ги примамим тук с обещание за апетитни сведения и ще ги заловим на местопрестъплението.
— Прием в Силвърмиър. Гениална идея. — Дънкан въздъхна. — Поне на пръв поглед. Но ти не даваш приеми. Какво те наведе на тази мисъл?
— Гувернантката.
— Малката мис Пендъргаст?
— Според нея съм потомък на едно от най-издигнатите семейства в околността и като такъв съм занемарил подготовката на дъщерите си за бъдещия им светски живот.
— Аз ти говоря същото години наред. Какво те накара да се вслушаш в думите й?
— Така ще мога да спипам двамата Федърстоунбоу в момента на деянието.
— Е, това е друга работа. — Дънкан вдигна чаша за наздравица.
Уилям знаеше какви идеи се въртят в главата на приятеля му. Дънкан си мислеше, че той ще направи първата си крачка към завръщане в обществото, някоя неописуемо красива и надарена с много качества жена ще събуди интереса му и той ще я вземе за съпруга. Дънкан със сигурност хранеше подобни надежди, защото многократно бе подчертавал, че не одобрява липсата в живота на Уилям на това, което французите наричаха joie de vivre.
— Но как… Извинявай, друже, но ти въобще не си наясно как се организира прием, нямаш необходимия персонал за това, а Трокмортън очаква лорд и лейди Федърстоунбоу да са тук до първи септември. — Дънкан се залюля в стола. — Как ще се приготвиш навреме?
— Ще пиша на графиня Марчънт за помощ. — Уилям зачака реакцията на Дънкан и тя не закъсня. Приятелят му първо се вцепени, после устните му се извиха в крива усмивка.
— Ужасната лейди Марчънт. Необходимо ли е?
Уилям никога не беше разбирал тази антипатия, пък и сега нямаше време да се занимава с нея.
— Лорд Марчънт беше мой приятел. Тереза беше приятелка на Мери. Освен това след нейната смърт тя ми предложи помощта си когато и за каквото пожелая.